сенките на проблясващата си конзола.
На основния екран постепенно се материализира изображението на Антарктида. От космоса над тях леденият континент се виждаше оцветен в призрачно синьо — огромен остров, обграден от световния океан и малък външен пръстен от земни маси. Пъпът на Земята.
Йейтс се вторачи невярващо в екрана. Беше виждал тази картина на Южното полукълбо и преди, от илюминаторите на космическия кораб „Аполо“. Но това беше сякаш преди цяла вечност. И сега си даде сметка, че някои неща не се променят. Заля го така познатото и вече забравено благоговение.
— Сателитът ще бъде в обхват след петнадесет секунди, сър — докладва полковник О’Дел.
Видеоизображението за момент се размаза. После пред погледа им се очерта гигантска буря. Генералът забеляза нещо, подобно на краката на паяк, което се въртеше по посока на часовниковата стрелка около Антарктида. Виждаха се дванадесет такива „крака“ или „перлени нанизи“ фронтове на ниско налягане, особено характерни за региона.
— Бива си я тази буря — отбеляза генералът. — Дайте ми подробностите!
— Както изглежда, имаме четири отделни буреносни фронта, които се сливат в един двоен, при това нисък фронт, сър — докладва О’Дел. — Широк е над шест хиляди километра. Достатъчно, за да покрие целите Съединени щати.
Йейтс кимна.
— Искам пистата да се разчисти веднага!
В залата се възцари тягостно мълчание. Чуваше се само тихото боботене на компютрите и мониторите. Йейтс усети върху себе си погледите на всички свои офицери.
Накрая О’Дел прочисти гърлото си и се осмели да заговори:
— Сър, ще трябва да предупредим шест-девет-шест!
— В никакъв случай! Искам пълно радио затъмнение!
— Но, сър, на борда е синът ви доктор Йейтс!
— Плюс още четиридесет човека, полковник! Командир Лундстрьом е отличен пилот. Никаква връзка! Когато се приближат, ме уведомете.
— Слушам! — извика О’Дел и отдаде чест, а генералът излезе величествено от командния център.
Високият от пода до тавана прозорец в покоите на генерал Йейтс обрамчваше зиналата паст на каньона отвън, като му предлагаше царска ложа с изглед към огромната пропаст. От нея се извисяваха синкави, кристалообразни колони мъгла. А в дъното й лежеше всичко, което той и Конрад бяха търсили през целия си живот.
Йейтс си наля един „Джак Даниелс“ и седна на бюрото си. Болката му беше толкова непоносима, че му идеше да завие като страховитите ветрове отвън. Ала не можеше да си позволи полковник О’Дел или останалите да го видят в някаква друга форма, освен в най-добрата.
Вдигна десния си ботуш на бюрото и дръпна крачола на панталона си. Под него се разкри безформен, разоран от белези крак — прощален подарък от първата му мисия в този леден ад преди повече от тридесет и пет години. Болката пулсираше на няколко сантиметра под коляното. Студът тук открай време обичаше да му върти номера.
Но пък да върви по дяволите! Защото се чувстваше на седмото небе, че отново успя да поеме командването на мисията в Антарктида. Улови отражението си в подсиления плексигласов прозорец срещу него. Дори и сега, в средата на шестдесетте, фигурата му все още беше импозантна. Повечето от момченцата в базата нямаха никаква представа какъв е бил някога. Или по-скоро — какъв трябваше да бъде.
Грифин Йейтс трябваше да бъде първият човек, стъпил на Марс.
Като ветеран от мисиите „Джемини“ и „Аполо“, той беше избран за тази задача още през 1968 година. Совалката до Марс, чиито оригинален замисъл бе на пионера в областта на ракетостроенето Вернер фон Браун още от 1953 година, впоследствие доусъвършенстван от конструкторите на НАСА, беше планирана да излети от американската космическа станция „Фрийдъм“ на 12 ноември 1981 година, да стигне до червената планета на 9 август 1982 година и да се завърне на Земята година по-късно.
Само дето политиката не е така предвидима, както орбитите на планетите.
Към 1969 войната във Виетнам бе изсмукала федералния бюджет до цент, а и стъпването на Луната временно бе успяло да утоли американските апетити за космически проучвания. При все по-нарастващата опозиция в Конгреса срещу реализирането на програмата „Марс“, президентът Никсън бе принуден да отхвърли както програмата, така и мисията. Само космическата совалка получи зелена светлина. Това беше едно катастрофално решение, което върна програмата „Марс“ десетилетия назад, остави совалката подготвена за полет, но без финална дестинация, и запрати останалата без кормило НАСА да се носи напосоки в мътните политически води на Вашингтон, без никаква ясна концепция за развитие.
А също така уби мечтите на Грифин Йейтс за величие.
Конзолата на бюрото му иззвъня и извади генерала от спомените. Беше О’Дел от командния център.
— Сър, смятаме, че успяхме да ги уловим на радара. Двадесет минути до приземяването.
— Докъде стигнахме с пистата?
— В момента я почистваме, сър, обаче бурята…
— Никакви извинения, полковник! След минута ще бъда при вас. Във ваша полза е дотогава да имате нова информация!
Йейтс отпи още една глътка от уискито и се вторачи навън. По времето, когато Никсън реши да прати програмата „Марс“ в небитието, той се намираше тук, в Антарктида, в средата на четиридесетдневен престой и то в обстановка, специално предназначена да симулира първото стъпване на Марс. Екипажът им се състоеше от четирима души, разполагаха с два модула за приземяване на червената планета, ядрена централа и роувър за проучване на региона.
Антарктида беше точно толкова студена, колкото и Марс, и почти толкова ветровита. Снежните й бури предлагаха същата гадна тръпка, с каквато се славеха и марсианските прашни бури. И което беше още по- важно, този континент беше почти толкова отдалечен от цивилизацията, колкото и червената планета — а истинските характери членовете на екипажа можеха да се разкрият единствено при пълна изолация.
За Йейтс това преживяване се оказа повратна точка в живота му — преобърна го по начини, които никога не си 5е представял. Четирима влязоха в тази мисия. Само един изкуцука от нея жив.
И за какво?
За да броди по подземните коридори на Пентагона като скърцаща реликва от стара космическа програма? За да отгледа едно сираче? В резултат на всичко това да загуби съпругата и дъщерите си? Всичко му беше отнето.
Днес обаче той си го връщаше. С лихвите.
5.
Във търбуха на С–141 „Старлифтър“ цареше кучешки студ. Конрад се стресна в съня си и се събуди. Потърка очи. Беше на ръба на силите си. Делеше тази машина с още две дузини командоси от специалните части, всички до един опаковани в полярна екипировка, прегърнали своите автомати М–16.
Самолетът отново се разтърси. През по-голямата част от полета се бяха носили през ясни небеса и почти безгранична белота. Сега обаче летяха през някаква сивкава супа, а турбулентността ставаше все по-силна с всяка изминала секунда. При всеки трус гигантските товарни контейнери в задната част се плъзгаха, опъвайки до краен предел въжетата, които ги придържаха.
Конрад сведе поглед към мултисензорния си часовник с глобално позиционираща система, който използваше мрежата на двадесет и седем сателита, за да определи с точност до тридесет метра местоположението му във всяко кътче на планетата. Но последните шестнадесет часа, прекарани на разнообразни военни машини, очевидно бяха изтощили батериите, защото дисплеят за географската ширина и дължина беше черен. Но пък вграденият компас се въртеше като луд — североизток, югоизток, югозапад, северозапад. Вероятно приближаваха някаква полярна област, даде си сметка той.
Най-вероятно — Южния полюс.
