дръжката. — Нищо чудно след това, което ще видиш, и ти самият да прекрачиш границата!
На платформа във вътрешността на лабораторията се издигаше пирамида с височина около три метра. Представляваше твърдо парче скала с лек червеникав блясък, а по стените й се виждаха четири нареза или пръстена. Пръстените започваха от средата на стените и към върха се сливаха.
Конрад не успя да се сдържи и подсвирна.
— Малко след последното голямо земетресение преди няколко седмици сателитите на Пентагона засякоха някаква тъмна аномалия под леда — заразказва Йейтс. — Изпратихме наземен изследователски екип, ала те не успяха да регистрират нищо твърдо. Аномалията изглеждаше неуловима за радио- ехографските проучвания. Тогава решихме да направим сондаж. На около километър и половина под леда ударихме на камък. В буквалния смисъл на думата. Повече от ясно е, че това не е естествено скално образувание.
„Да, не е!“ — помисли си Конрад с все по-нарастващо вълнение. Официалната позиция на Държавния департамент на САЩ гласеше, че преди деветнадесети век на Антарктида не е стъпвал човешки крак. При все това тази скала беше поне толкова стара, колкото и ледът, който я бе покривал — дванадесет хиляди години. А това определено предполагаше останки от цивилизация, два пъти по-древна от шумерската — най-старата цивилизация на Земята.
Конрад прокара ръка по гладката повърхност на камъка и пъхна пръст в един от странните й жлебове. Каза си, че тази находка може би ще се окаже първото реално доказателство за съществуването на Културата Майка, която бе търсил през целия си живот. При тази мисъл се разтрепери.
— И къде е останалата част? — обърна се към баща си.
— Каква останала част? — престори се на озадачен генералът.
— На пирамидата — обясни Конрад. — Това е камък бенбен.
— Бенбен ли?
Очевидно Йейтс бе решил да се прави на три и половина, безспорно нетърпелив да провери дали инвестицията му в Конрад си е струвала. Синът му обаче нямаше нищо против да изпълни изискващия се от него номер, за да си получи вечерята, но бе твърдо решен, че няма да се задоволи само с трохи.
— Древен египетски символ на птицата бену, тоест феникса — започна прилежно той. — Символизира прераждането и безсмъртието. Представлява шапката на пирамидата или по-точно — малка пирамида, поставена на върха на голямата.
— Значи си го виждал и преди, така ли?
— Не, не съм — поклати глава археологът. — Тези камъни липсват от всички големи пирамиди по света. Знаем за тях предимно от древните текстове. Представляват нещо като дубликати на отдавна изгубения оригинален камък бенбен, за който се твърди, че е паднал от небето.
— Може би става въпрос за метеорит — изрече Йейтс, вторачен в скалата пред себе си.
— Точно така — кимна Конрад. — Обаче бенбен с подобни размери означава, че пирамидата под него трябва да е действително гигантска!
— Нещо като километър и половина висока и почти три километра широка.
Археологът се вторачи изумено в генерала.
— Та това е над десет пъти повече от размерите на Голямата пирамида в Гиза! — възкликна той.
— Ако трябва да бъдем по-точни, единадесет точка едно пъти — кимна генералът. Значи баща му действително си бе написал домашното. — По-голяма е от Пентагона. И много по-добре изработена. Вътрешността й е по-гладка и от бомбардировач „Стелт“, което вероятно обяснява защо не е била засечена от радио-ехографските проучвания. Тези жлебове тук на шапката й са единствените отличителни характеристики на П4. Без да броим, разбира се, самите й размери.
Конрад отново докосна камъка бенбен, все така неспособен да повярва, че на Земята е съществувала цивилизация, по-ранна дори и от неговите най-смели хипотези. При това, много по-развита, отколкото бе допускал.
— П4 — повтори на глас той. Значи така са започнали да я наричат. Абревиатура на „Пирамидата с четирите пръстена“. Логично. — И е най-малко на дванадесет хиляди години.
Йейтс обаче изрече изненадващо:
— Ако е толкова стара, колкото този камък бенбен, сине, то тогава самата П4 е най-малко на шест милиарда години!
— Шест милиарда ли?! — повтори невярващо Конрад. Но това е напълно невъзможно! Самата Земя е само на четири милиарда и половина! Искаш да ми кажеш, че П4 може да се окаже по-стара и от планетата?!
— Именно — кимна спокойно генералът. — И се намира точно под краката ни.
7.
Макар и заглушавани от бръмченето на двата вентилатора, които вкарваха въздух в канцеларията, слабите звуци на Моцарт все пак успяваха да достигнат до ушите на генерал Йейтс. В момента наблюдаваше сина си, който се бе заел да анализира данните от П4 на своя лаптоп.
Обгърнал голяма чаша кафе с пръстите на бинтованата си ръка, Конрад поклати глава и отбеляза:
— При теб никога нищо не се променя, нали, татко?
— Какво би трябвало да значи това? — скова се Йейтс.
— Когато бях малък, така и не си направи труда да ме научиш нито как се пуска хвърчило, нито как се хвърля бърза топка. Не, подобни неща трябваше да уча съвсем сам. Защото единственото, което можеше да се чуе от твоите уста, бе: „Какво мислиш за плана на тази нова оръжейна система, синко?“ или „Какво ще кажеш да дойдеш с мен, за да гледаме изстрелването на новия ми шпионски сателит?“. И където и да те засека на тази воняща планета, обстановката е винаги една и съща. Винаги си в някаква военна база. Винаги е тъмно. Винаги е студено. Винаги вали сняг.
Генералът извърна поглед към панорамния прозорец и се загледа в бурята, която бушуваше отвън. Белотата бе станала толкова гъста, че вече не се виждаше дори и стръмната пропаст наблизо. Онова, което бе останало от катастрофиралия С–141, вероятно отдавна беше погребано под снега. Радваше се, че синът му е оцелял. Жалко, че Конрад не изпитваше същите чувства — и от това го заболя.
— Може би просто си го нося с мен — отвърна Йейтс и си наля трето уиски. После кимна към лаптопа и добави: — Както и да е. Въглеродната датировка изглежда достатъчно изчерпателна.
— За камъка бенбен — да — започна Конрад, но точно в този момент през помещението премина поредният трус.
— Това беше от нас — обясни генералът, като имаше предвид сондажите, които се извършваха, за да се разчисти леда около върха на П4 в пропастта. — Когато трусът е истински, гарантирам ти, че ще усетиш разликата.
— И ти смяташ, че тези земетресения се причиняват от П4?
— Ти си геният тук, сине. Ти ми кажи!
Конрад отпи от кафето си и едва не повърна.
— Какво, по дяволите, е това в чашата? Дизелово гориво ли?
— От водата е. Станцията черпи запасите си от разтопения сняг. Чакай да видиш храната на соева основа! Още по-гадна е.
Конрад отмести чашата с кафе и продължи:
— Само защото камъкът бенбен на П4 е на шест милиарда години, все още не означава, че и останалата част от пирамидата е също толкова стара или че е построена от извънземни.
— Кой е казвал нещо за извънземни? — изрече невинно генералът. Той обаче знаеше, че Конрад е винаги на една крачка пред него в мисленето.
— Метеоритите бомбардират Земята още от самото образуване на планетата — като например онзи марсиански камък на четири и половина милиарда години, който откриха тук, в Антарктида, преди няколко години — рече синът му. — Възможно е хората да са намерили този метеорит милиони години по-късно и да са решили да издялат от него камъка бенбен.
Йейтс пресуши поредния си „Джак Даниелс“ и отбеляза:
— Хубаво. Щом тази мисъл те кара да се чувстваш по-добре.
