Конрад си даде сметка, че никой не може да го чуе.
Започна да тършува из кабината, надявайки се да открие аварийно радио. Не можеше да няма поне резервна сигнална система. Освен, ако Лундстрьом и неговият екипаж съзнателно не са искали да бъдат открити при подобни обстоятелства.
Единственото, което откри, бе сигнална ракета, при това от собствената си раница. Да, голяма полза от нея, няма що!
„Какъв жалък начин да умреш! — помисли си той. — Да оцелее след такава самолетна катастрофа, за да се превърне сега в ледена шушулка!“ Божичко, как мразеше студа! Това беше единственото, което бе познавал като дете, така че, ако трябваше да се умира, се молеше поне да не е от студ. Подобна смърт би означавала, че не е изминал и крачка от дома си, както някога си бе мечтал. И че никога няма да се помири с баща си.
„Ама че ирония!“ — каза си Конрад, загледан в температурата, която отчиташе мултисензорният му часовник. Дигиталният термометър показваше –13 градуса С. После се втренчи по-внимателно и видя, че всъщност е –63 градуса С.
Отпусна се на пода при другите от екипажа и усети, че клепачите му натежават. Започна да води борба със себе си, за да остане буден, но осъзнаваше, че битката е предварително изгубена. Тъкмо изпадаше окончателно в безсъзнание, когато изневиделица самолетът започна да се тресе. Стори му се, че в далечината долавя кучешки лай.
Отвори очи, довлече се до раницата си и успя да я метне през рамо. После напипа сигналната ракета. Бавно и болезнено пръстите му успяха да я запалят и да я хвърлят през огромната дупка в корпуса на самолета.
Изправи се колебливо на крака и огледа ледената пустош около себе си. Не че имаше какво да се види. Ако изобщо се забелязваше някаква промяна, то тя беше в усилващия се снеговалеж. И тогава от мъглата се материализира огромно превозно средство, подобно на трактор.
Приличаше на шведските всъдеходи „Хаглунд“. Двете му големи кабини от фибростъкло бяха свързани и поставени върху гумени гъсеници, които оставяха в снега широки следи.
Всъдеходната машина спря точно пред него. Вратата на предната кабинка се отвори. От нея изскочи бяло хъски от Аляска, спусна се към Конрад, но го подмина и се насочи към останките от самолета. После се чу трополене и от кабината се показаха белите ботуши на едра фигура, която заслиза уверено по стълбичката на „Хаглунда“ и стъпи върху леда.
От импозантната осанка и отсечените, пестеливи движения Конрад се досети, че това трябва да е баща му. Опакован в белия си полярен скафандър със специални въглени на стъклата, които блокираха блясъка на снега и предпазваха очите, Йейтс се насочи със сигурна стъпка към него. Мощните му крачки оставяха дълбоки отпечатъци в снега.
— Ти наруши моята заповед за радио затъмнение, сине — изрече Йейтс и се изправи до него сковано като статуя. Развали прикритието ни.
— И аз се радвам да те видя, тате.
— Вече привлече достатъчно ненужно внимание — бе единственият коментар.
В гърдите на Конрад се надигна гейзер от гняв. Гняв към Йейтс и към себе си, че позволи на баща си да се присегне през времето и да го издърпа обратно в личния си леден ад.
— Лундстрьом е мъртъв, както и поне половината от хората там — изрече той и посочи с измръзнала си ръка към разбития самолет зад себе си.
Генералът извади радиостанцията си и излая в нея:
— Спасителните екипи веднага тук! Вижте какво можете да спасите от товара, преди бурята да ни погребе живи!
Конрад се извърна към останките от катастрофата и хората вътре, които очевидно скоро щяха да бъдат изоставени сред този безмилостен сняг. Хъскито излезе отвътре, стиснало в уста нечий ръчен часовник. Лицето му беше цялото изпоцапано с кръв. Мина покрай двамата мъже и се втурна към всъдеходните машини.
— Нимрод! — извика Йейтс след кучето си. Обаче четириногото вече дращеше по вратата на предната кабина.
— Нимрод е единственият тук, на когото му е останало поне грам мозък — отбеляза Конрад и също се насочи към всъдеходите.
Но точно когато стигна до предната кабина и протегна ръка към дръжката на вратата, Йейтс я блокира със своята.
— Къде мислиш, че отиваш? — изсумтя той.
Конрад все пак успя да открехне леко вратата на кабината — достатъчно, за да пусне вътре първо кучето. После се обърна към баща си и заяви:
— Гледай да не подмокриш панталоните си, татко! В този студ току-виж нещо се отчупило и паднало!
Конрад хвърли поглед към бинтованата си ръка и продължи да върви след генерала по ярко осветения коридор на мистериозната ледена база „Орион“. Фелдшерът в лечебницата бе дал всичко от себе си, за да направи истинска превръзка на измръзналата му ръка. Но сега, когато ръката бе започнала да се затопля, се бе събудила и болката.
От скритите високоговорители се носеше класическа музика. А само тънките стени ги деляха от виелицата, бушуваща навън. Двадесет сантиметра и звуци, които приличаха на симфония 25 в сол минор.
— Моцарт — отговори Йейтс на незададения му въпрос. — Някакви идиотски експерименти доказали, че класическата музика има положителен ефект върху сърдечно-съдовата система. Сигурно след десет години ще дойде ред на блуса или рапа.
Преминаха през поредната въздушна камера и се озоваха в друг модул. Конрад почувства, че му се завива свят. Горната половина на модула изглеждаше точно така, както изглеждаше и долната. А таванът беше покрит с табла, електрически превключватели, температурни дисплеи и дозиметрични устройства. Часовниците на таблата, както и ръчният часовник на генерал Йейтс, бяха настроени на централно американско време — Хюстън.
После Конрад забеляза логото на НАСА навсякъде около себе си и си даде сметка, че ледената база „Орион“ не е била създадена за използване на Земята. Сигурно е била замислена като орбитална космическа станция или колония на една от ледените шапки на Марс, за да извлича от леда вода и други елементи за поддържане на живота.
— Какво, по дяволите, е това място, което си построил тук? — обърна се той към баща си.
— Добре дошъл на най-недостъпното човешко селище на планетата, сине!
Завиха и Конрад тръгна след Йейтс по друг дълъг коридор. Въпреки обгръщащата ги отвсякъде музика, до ушите му достигна и глухо боботене. А отвреме навреме цялата база се разтърсваше така, сякаш покрай нея току-що бе преминал тежкотоварен влак.
— Имаме си команден център, биологичен купол, подвижен обслужващ център, астрофизична лаборатория, обсерватория, както и модули за обработка на материали, дистанционно проследяване и медицински проучвания — обясни генералът.
— Забравяш сондата — обади се синът му. — Това би обяснило леките трусове.
Йейтс се престори, че не го е чул и посочи в противоположната посока.
— Военният арест е натам.
„Цялото това място е военен арест“ — помисли си Конрад, като извърна поглед към херметически запечатаната врата в другия край на коридора. На глас попита:
— Какво трябва да направи човек тук, че да си заслужи карцера?
— Трудните условия на живот са ставали причина не един и двама мъже да прекрачват границата — обясни генералът.
— И с теб ли се е случило? — обърна се към него Конрад.
Йейтс се закова на място и застана пред врата с надпис: „Служебен вход“.
— Сега двамата с теб, сине, ще минем през тази врата — заяви генералът, поставил ръка върху
