— Тук шест-девет-шест — повтори археологът. — Нуждаем се от спешна помощ!
Отново никакъв отговор.
— Вижте! — изкрещя навигаторът. — Ледената база „Орион“!
— Ледената база „Орион“ ли? — повтори Конрад.
Мъглата за миг се раздели и към пустошта под тях се отвори прозорец. От леда наизскачаха планини, изпълвайки целия хоризонт. Стръмните склонове на назъбените върхове се спускаха към сметановобял сняг, отвеждащ към дъното на огромен каньон, който приличаше на черен полумесец в ледената шапка. Точно на ръба на този полумесец, във вдлъбнатината, се виждаше човешко поселище с куполи, бараки и кули.
Конрад го зърна да профучава покрай тях, след което мъглата отново ги погълна.
— Това ли е? — извика той.
Лундстрьом кимна:
— Сега ни остава само да открием пистата!
— Пистата ли? — изкрещя Конрад, но точно в този момент подобна на гръмотевичен удар турбулентност едва не го изхвърли от седалката му. Даде си сметка, че ако не си беше сложил колана, главата му вече щеше да бъде част от таблото отгоре.
— Да, пистата — поясни командирът на самолета. — Булдозерите я оформиха в леда.
— И трябва да направим подход в тази тотална белота?! — изуми се археологът, вторачен във вихрушката сняг пред предното стъкло на кабината. Нито странични огньове, нито гранични фенери биха могли да помогнат в подобна заслепяващата белота. А и с това схлупено над главите им небе нямаше нито сенки, нито хоризонт. Когато летиш над идеално бяла повърхност, става напълно невъзможно да прецениш както височината, така и разстоянието. Дори и птиците не могат да се приземяват в сняг и се разбиват на земята. — Вие двамата сте пълни откачалки!
Радиото припука.
— Шест-девет-шест, тук е Кулата — достигна до тях груб, монотонен глас. — Повтарям. Кулата вика шест-девет-шест!
— Тук е шест-девет-шест — извика Лундстрьом и сграбчи микрофона. — Слушаме Кулата!
Контролът на кулата каза:
— Ветрове петнадесет странично, четиридесет възела, видимост нула-нула.
Конрад веднага схвана, че Лундстрьом изчислява ситуацията наум и се чуди дали да се пробва или да се задържи във въздуха и да се надява на чудо.
— Ветровете променят посоката перпендикулярно, скорост до шестдесет възела, сър! — изкрещя навигаторът.
Този път Конрад не издържа и сграбчи микрофона.
— Да се опитваш да приземиш тази консервена щайга върху гигантско ледено кубче си е чисто самоубийство и вие го знаете!
— Спасителните екипи ви очакват — изрече все така монотонно Кулата. — Край.
Конрад се вторачи в мъглата, в която ги вкара командирът на самолета. Видимостта беше действително нулева, а срещу тях навяваше силен сняг. Внезапно бялата пелена отново се раздели и пред тях се появи редица от черни стоманени варели. Самата писта беше маркирана с флуоресцентни знаци за дневна светлина.
— Подходът ни е прекалено нисък — обади се командирът. Помощник-пилотът натисна лоста леко назад, опитвайки се да синхронизира командите.
Радиото пак изщрака.
— Започнете последния си подход при думата „сега“ — инструктира ги контролната кула.
— Разбрано.
— Вече сте точно над отсека за спускане.
— Разбрано — кимна Лундстрьом и в този момент задницата на самолета се разтресе.
Конрад стегна колана на седалката и задържа дъха си.
— Вече сте под нивото за спускане — предупреди ги кулата. — Забавете скоростта и минете два градуса наляво!
— Разбрано. — Лундстрьом леко обърна лоста за управление и Конрад усети как самолетът се накланя.
— Вече сте обратно на отсека за спускане — обадиха се от базата. — Подходът ви е точно над пистата при три километра до земята…
Конрад все така не виждаше нищо през предното стъкло. Единствено бяла стена.
— … километър и половина до земята…
— … осемстотин метра до земята…
— … четиристотин метра до земята…
— …приземяване!
Конрад и Лундстрьом се спогледаха. Продължаваха да летят.
— Кула? — обади се командирът.
Отговори им гробна тишина. После удар. Командосите отзад се наваляха един върху друг като плочки на домино, връзките на товара се скъсаха и контейнерите се плъзнаха напред.
Конрад се обърна назад — точно навреме, за да види как няколко метални контейнера летят към пилотската кабина. Свлече се рязко надолу в седалката си и в този момент една от металните кутии профуча покрай ушите му и уцели командира по главата, залепяйки я право в пулта за управление.
В следващия миг огромният леден блок посрещна предното стъкло на самолета и всичко потъна в мрак.
6.
Ритмичният звук на сигналната лампичка за приземяване постепенно върна Конрад в съзнание. Той примига и бавно отвори очи. Посрещна го изгаряща белота. Бавно и болезнено погледът му се фокусира, за да различи останките от самолета, пръснати безразборно по ледената повърхност.
Извърна поглед към Лундстрьом. Очите на командира бяха застинали в ужас, устата му зееше в недовършен писък. После зърна металната отломка, стърчаща от черепа на пилота. Очевидно беше загинал мигновенно.
Конрад преглътна тежко и се опита да си поеме дъх. Виеше му се свят, гадеше му се. „Това не е никак на добре“ — каза си той. Вътрешната му температура бързо спадаше. Скоро щеше да изгуби съзнание и сърцето му щеше да спре. Освен ако не предприеме нещо. Веднага.
Присегна се към колана си, но пръстите му отказаха да се раздвижат. Сведе поглед. Дясната му ръка беше замръзнала към седалката. Върховете на пръстите му бяха побелели и заскрежени. Конрад разбра, че кръвоносните му съдове са се свили и че тъканта му бавно умира.
Огледа пилотската кабина, като се стараеше да не се поддава на паниката. С помощта на безчувствената си, но облечена в ръкавица лява ръка, се присегна за термоса зад трупа на Лундстрьом. Започна да го развива бавно. Накрая успя да го отвори. После изля горещото кафе върху дясната си ръка, наблюдавайки облака пара, който се заиздига от цвърчащата му плът. Накрая я отлепи от седалката.
Вторачи се в изгорената си длан. Беше кървавочервена и цялата в пришки, но студът бе притъпил сетивата му до такава степен, че не усети болка.
Дотътри се някак си до помощник-пилота и постави ухо до устните му. Човекът все още дишаше, макар и едва доловимо. Същото се отнасяше и за навигатора. От групата на командосите отзад се долавяха степания.
Конрад протегна ръка към предавателя.
— Тук е шест-девет-шест — изрече задъхано, приведен над микрофона. — Нуждаем се от спешна помощ!
Никакъв отговор. Намери друга честота и повтори:
— Тук е шест-девет-шест, копелета мръсни!
Ала независимо от честотата, която избираше, все не успяваше да се свърже с кулата. След няколко минути на безполезно съскане предавателят заглъхна.
