нашите сателити попаднаха на два съветски „Миг“-а точно до руините на древния зигурат в Ур, Пентагонът заключи, че иракчаните са паркирали бомбардировачите си там, за да избегнат унищожението им.
— Да, спомням си, че чух за този случай — кимна командирът.
— Да де, обаче също така подозираха, че самият Саддам Хюсеин се е окопал в този зигурат — продължи с охота Конрад. — Затова аз им дадох необходимата насочваща информация, от която се нуждаеха, за да изстрелят една ракета „Маверик“ в обекта.
— Ракета „Маверик“?! Че това е разрушител на бункери от първа величина! Будалкате ме!
— Само „Маверик“ е в състояние да си проправи път под пирамидата и да я унищожи отвътре, като при това причини такава експлозия, че да изглежда като грешка на самите иракчани.
— Значи вие нямате нищо против да изтриете от лицето на земята такова вечно историческо съкровище, само и само да убиете някакъв преходен деспот?! — изгледа го шокиран Лундстрьом. — Че какъв археолог сте тогава?!
— Такъв, от какъвто добри хорица като вас очевидно се нуждаят понякога — отговори усмихнато Конрад. — Така че, защо сега не ми кажете…
Внезапно вниманието на екипажа бе привлечено от пулсиращ вой. Лундстрьом сграбчи контролните лостове. Помощник-пилотът провери всички уреди.
Навигаторът изкрещя:
— Страничните ветрове от две-петдесет G станаха около осемдесет G!
— Ветровете ни отклоняват! — извика Лундстрьом и сграбчи лоста за управление. — Мамка му, не помръдва! Май сме попаднали в реактивен поток!
Конрад се хвана здраво за дръжките на седалката си и се подготви за силната турбулентност, в която попадна самолетът. Жироскопите побесняха.
— Жироскопът пада! — извика навигаторът.
— Дай ми небесните координати! — изкрещя в отговор командирът.
Навигаторът се извъртя към секстанта над главата му, който стърчеше от корпуса на самолета, и се опита да разчете местоположението им по звездите. Но после поклати глава.
— Тази супа е прекалено гъста, за да успея да разчета каквото и да било!
— Да сте чували някога за GPS системи? — изкрещя Конрад зад тях.
— Напълно са безполезни при ЕМР!
„Електромагнитен импулс?“ — изуми се Конрад. От онези, дето ги използват в микровълновите печки, генерирани от слаби експлозии от ядрен тип. Точно те имаха гадния навик да изваждат от строя всякакво технологично оборудване. Да, това обясняваше защо летят в такава стара щайга. И какво, по дяволите, прави Йейтс долу в леда?
— Ами проклетата доплерова навигационна система? — обади се пак той.
— Не става.
— Слушай, Лундстрьом! Трябва да се свържем с кулата в „Макмърдо“ за помощ! На какво разстояние са от нас?
— Нещо май не схващаш, Конрад — отвърна командирът.
— Няма да кацаме в „Макмърдо“. Крайната ни цел е друга.
— Каквато и да, надали ще стигнем до нея, Лундстрьом! — изтъкна археологът. — Налага се да смените курса и да се насочите към „Макмърдо“!
— Прекалено късно е — усмихна се командирът. — Отдавна преминахме критичната точка. Принудени сме да продължим напред.
— Или по-скоро да влезете в затвора! — извика Конрад.
— Заедно с Йейтс и цялата му пасмина нещастни тузари от Вашингтон!
Навигаторът изкрещя:
— Ветровете пред нас се усилват! Сто възела!
Четирите двигателя на самолета събраха сетни сили, за да се преборят с ветровете пред машината. Конрад усещаше съпротивлението по вибрациите на пода под краката си. Турбулентността се надигна и запълзя по краката му подобно на снопове необуздана енергия, миг по-късно вече имаше чувството, че вътрешностите му ще се разтопят.
Като за мъртвец обаче той си се чувстваше доста жив и много държеше да си остане в това състояние.
— Ако продължаваме така, ветровете и без това ще ни накарат да се обърнем — измърмори под носа си.
— Насрещни ветрове от сто седемдесет и пет възела! — извика навигаторът. — Двеста възела! Двеста двадесет и пет!
Лундстрьом застина за момент, очевидно обмисляйки нова стратегия. Накрая изрече:
— Изключи и обери номера едно и четири.
— Разбрано — кимна навигаторът и изключи два от двигателите. После изрече с отчаяние в гласа: — Наземната скорост продължава да пада. Горивото ни е на привършване.
— Какво ще кажете за едно приземяване по спешност върху леда? — не се предаваше Конрад.
— Става — кимна Лундстрьом. — Обаче ние летим на колесна машина, а не на безколесна!
— Приземете я по корем! — изкрещя пътникът им.
— Не става! — изкрещя командирът. — В тази каша там долу най-много да се фраснем в някой айсберг!
Поредният страничен порив на вятъра ги зашлеви толкова силно, че Конрад си помисли — край, самолетът ще се преобърне по корем и ще се понесе в спираловидна нишка към леда. Като по чудо обаче Лундстрьом успя да запази хоризонталното положение на машината.
— Ама не може да не се опитате да направите нещо! — изкрещя археологът. — Изхвърлете товара!
— И генерал Йейтс веднага ще изхвърли нас!
— Тогава трябва да поискаме помощ по радиото!
— Не става. Намираме се в пълно радио затъмнение. Радиото ни е безполезно.
— Глупости! — не му повярва Конрад. — Това е незаконна операция. На бас, че Йейтс просто иска да си спаси задника и да не го усетят!
С тези думи той се смъкна при радиото и се опита да си сложи слушалките.
— Какво си мислиш, че правиш?! — изкрещя Лундстрьом.
— Обаждам се за помощ — отвърна невъзмутимо Конрад и чу някакво прещракване близо до ухото си. Обаче не беше от слушалките. Беше прещракването на пълнител. Обърна се и видя, че Лундстрьом е насочил блестящ 9-милиметров автоматичен „Глок“ към главата му. Веднага позна собствения си пистолет, който беше предал още при качването си на хеликоптера в Перу.
— Отнесете си задника обратно на седалката, доктор Конрад!
— Аз съм си на седалката — отговори той и продължи да върти копчето на радиото. Долови някакъв звук. — Не можете да ме убиете. Защото се нуждаете от мен, Лундстрьом. Само един Господ знае защо обаче се нуждаете от мен. Затова най-добре махнете пистолета от главата ми. Има гадния навик да гръмва най-неочаквано. Ако продължим да се тресем така, нищо чудно да пробиете дупка в предното стъкло на кабината.
Лундстрьом се извърна към побеснялото небе пред тях и изсъска:
— Да те вземат мътните, Конрад!
Гостът му се приведе над микрофона на радиото и започна да търси подходящата честота, но се стараеше да не забравя за дулото на пистолета, което се поклащаше зад главата му.
— Каква ни е позивната и честотата?
Командирът се поколеба. После едно силно тръскане едва не го катапултира от седалката му. Той сведе дулото на пистолета и точно в този момент кабината се разтресе.
— Ние сме шест-девет-шест, Конрад — извика накрая и се присегна, за да нагласи подходящата честота.
Конрад включи микрофона и извика:
— Тук шест-девет-шест! Нуждаем се от спешна помощ!
Никакъв отговор.
