носеше сложно орнаментирано украшение, известно като короната Атеф. В ръка държеше нещо като скиптър, което пък приличаше на малък обелиск.
— Тази фигура ми изглежда позната — прошепна Конрад. — Но не мога да се сетя откъде.
Отново сведе поглед към картуша на пода. Образът, изрисуван там, беше твърде сходен на символите, които бе виждал на боговете на Виракоча в Андите и Кецалкоатъл в Централна Америка. Ала този символ от друг свят събуждаше в него нещо първично и истински ужасяващо. Внезапно разбра защо.
— Тази пирамида е посветена на Озирис — обади се колебливо той.
— И какво от това? — възкликна Йейтс. — Нали повечето от пирамидите са посветени на някой бог?
— Не, не разбираш! — извика възбудено Конрад. — Този печат подсказва, че П4 е била построена от самия Цар на Вечността, от Господаря на Първото Време!
— Първото Време ли?!
— Епохата на Битието, за която ти разказах горе, в базата. Времето, когато човечеството е изплувало от първичната тъма и е получило даровете на цивилизацията от боговете — обясни Конрад. — В древните египетски текстове се казва, че тези дарове или технологии са били предадени на хората от посредници или по-незначителни божества, познати като „наблюдателите“ или
— Значи смяташ, че уршу всъщност са били атлантите, които са построили П4?
— Може би. Сигурен съм обаче, че Серена ще има своя интерпретация на това тук. Едно е сигурно — открихме извора. Открихме Културата Майка! — завърши триумфално археологът.
— Първото Време значи — рече Йейтс.
— Първото Време — рече Конрад и изговори фразата на най-добрия си древноегипетски: —
В мига, в който тези думи излязоха от устата му, те сякаш се материализираха. Превърнаха се във вихър, който избликна от центъра на кратера и се завъртя из камерата с огромна центробежна сила. Подът започна да се тресе.
Неочаквано картушът се разцепи и от пода се издигна огнен стълб, който достигна кръглата шахта в тавана. Конрад се отдръпна стреснато.
— Ухааа! — извика и падна по очи. После изпълзя до дупката в кратера и се загледа в огъня.
Йейтс сграбчи ръката му и го дръпна.
— По-спокойно, по-спокойно!
Внезапно огненият стълб изчезна и боботенето спря. Единственото, което остана, бе подобният на кратер отвор, където картушът се беше разцепил.
Конрад усети как баща му го вдига на крака.
— И къде, за бога, смяташ, че отива това нещо, сине?
Конрад се наведе и надникна в огнената шахта. За части от секундата сякаш зърна светещ тунел, който май слизаше до самите недра на планетата. Но остатъчната топлина от изригването облиза челото му и той побърза да се отдръпне.
— Така, като гледам — изрече бавно той, като докосна челото си, за да провери дали все още е на мястото си, бих казал, че това там е адът!
16.
Сигурно е от водката. Не може да не е от водката! Така си помисли полковник Иван Кович, когато за първи път зърна пирамидата на дъното на пропастта. Водката или поредният експериментален халюциноген, който американците бяха пуснали тайно в питието му, докато се черпеха в базата им на повърхността.
Каквото и да беше обаче, определено бе част от великия американски заговор, целящ да побърка руския народ! Заговорът беше започнал с узаконяването на комунистическата революция от 1917, станала с одобрението на империалистическите банки. После набра скорост с издигането на Сталин и създаването на лагерите „Гулаг“, а след това и с поголовното избиване на двадесет милиона руснаци по време на Втората световна война. За да кулминира в унизителното разпадане на Съветския съюз през 1991 година и възходът на позлатените арки на американските щандове за хамбургери в Москва!
А сега, когато САЩ бяха останали единствената и неоспорима суперсила, Кович бе убеден, че те просто поддържат руснаците живи за свое собствено, перверзно удоволствие, като побъркват телата им с тлъстините на „Биг Мак“, а душите им — със сапунени сериали като „Спасители на плажа“.
Именно от този ад полковникът бе потърсил убежище в неопетнената природа на Антарктида.
И за какво?!
За да попадне на истински планински хотел „Четирите сезона“ в снега, взел в случая формата на ледената база „Орион“. Със свръхмодерните си компютри, луксозните спални помещения, тоалетните с казанчета и планината от хранителни запаси. Единственото, което липсваше на този хотел, бе плувният басейн и балнеоложкият център.
Портиерът на хотел „Орион“ — полковник О’Дел, демонстрира завидна любезност по време на инспекцията. Но американците станаха изключително нервни, когато руските дозиметрични уреди засякоха радиация и полковник Кович предложи да погледнат в гигантската пропаст, над която бе кацнала базата.
Кович бе напълно убеден, че всеки момент ще разкрие незаконна площадка за ядрени опити, най-вече защото самата Русия също имаше такава, само че в другия край на планетата — в арктическия кръг.
Едва когато достигнаха дъното на бездната и зърнаха стърчащия връх на пирамидата, Кович си даде сметка, че американците са довели както него, така и неговите двадесет руски другари, до ръба на лудостта. Дали ще може да забрави някога ужаса в очите на своите хора, когато се сблъскаха със стотиците човешки тела, замразени в стените на тази ледена гробница?
Със сигурност си мислеха, че командващият им офицер ги е отвел до дълбините на ада.
Радио-ехографските им уреди дори не регистрираха блестящата бяла повърхност на пирамидата, при това само от няколко метра. Беше очевидно, че американците са разработили свръхсекретен и неунищожим материал, който щеше да направи флотата и бомбардировачите им непобедими.
И сякаш това не беше достатъчно, ами и онова послание, което непрекъснато му се въртеше в главата. „Почакай, има още! — повтаряше някакъв гаден глас, подобно на идиотска американска реклама. — Има много още!“ Като специален бонус от дъното на ада американците бяха оставили нещо, което изглеждаше като телевизионна станция, паркирано на върха на пирамидата, както и още една дупка, която ги мамеше още по-надолу.
Тук, при „убежището“, Кович остави двамата американски наблюдатели, които ги бяха придружили долу, както и петима от своите хора. После той и останалата част от отряда продължиха по дългата шахта и достигнаха дъното й чак след половин час.
Озоваха се в нещо, което приличаше на масивна каменна пещ с размерите на олимпийски стадион. А вътре в камерата ги очакваха четирима американски войници — двама мъже и две жени, които предадоха оръжията си, но отказаха да кажат каквото и да било.
И като последен бонус — от тази гробница като че ли нямаше изход. Когато Кович се опита да се свърже с Володя и останалата част от екипа си в ледената база „Орион“ и не успя, той реши, че трябва да очаква най-лошото. Стигна до заключението, че са го измамили. Че това е капан. Примамени са в този масов гроб, за да бъдат избити. Междувременно американците сигурно са записали бавното им пропадане към дълбините на лудостта на скритите си камери и после ще използват резултатите при обучението на новите си войници.
Накрая един от хората му откри някакъв проход. Кович остави няколко от своите да охраняват американците, а останалите поведе надолу по ниския, квадратен тунел към плато, надвиснало над нещо, приличащо на гигантски тунел от Московското метро, спускащ се към центъра на Земята. Доколкото можеше да прецени, беше дълбок най-малко сто метра и като нищо би погълнал огромния руски магазин „ГУМ“ — най-големия в света. По протежение на блестящите му стени, подове и тавани се виждаха канали с широчина дванадесет метра и дълбочина шест.
— Вижте, полковник! — извика един от войниците му и посочи към бездната. — Има още!
Да, той си знаеше, че ще стане така. Кович надникна над ръба и разтърка невярващо очи. Вътре в каналите имаше две въжета, които сякаш го приканваха да слезе още по-надолу.
