галерията.
Обаче го нямаше.
Вероятно отиваше прекалено далече в хипотезата си, че древните египтяни са научили всичко от атлантите. А дори и първоначалната му теория да се окажеше правилна, то това в никакъв случай не означаваше, че египтяните са притежавали както познанията, така и средствата, за да издигнат точно копие на П4.
— Камерата, която търсим, се намира на това ниво изрече той накрая. — Но ще трябва да стигнем до нея от долу.
— Добре — кимна Йейтс. — По кой тунел?
— На теория и двата коридора би трябвало да водят до погребалната камера — изрече не особено уверено Конрад.
— Стига да не е нашата — опита се да се пошегува генералът.
— Тя няма нищо общо с погребенията — обърна се към него синът му. — Погребалната камера в дъното на пирамидата служи за нещо като космическа тоалетна стая, където царят може да танцува и да празнува завършването на живота си. На върха на пирамидата се намира фениксът или камъкът бенбен, символизиращ прераждането. Всичко това е символ на възкачването, възнесението.
— Схванах — кимна Йейтс. — И някъде по средата на двете неща се случва въпросният фокус- бокус.
— Да, в централната камера — рече Конрад. — Именно там би трябвало да открием хранилище с някакви текстове или технология, които да ни помогнат да проумеем значението на П4. — Огледа се и добави: — И тъй като коридорът за достъп липсва, предполагам, че погребалната камера сама ще ни подскаже.
— И кой тунел води до нея?
Конрад усещаше вторачения поглед на баща си върху себе си. Истината бе, че още не беше свикнал с подхода към пирамидата отгоре надолу. Все пак целият му досегашен опит се базираше на прониквания отдолу нагоре.
Обърна се отново към първия тунел.
Най-естественото би било да продължат при наклона, по който бяха вървели до този момент. Но той подозираше, че този тунел отвежда към главния вход на П4. И именно затова сигурно е блокиран, за да не позволи проникването на външни лица.
— Чакам предложението ти, сине!
— Врата номер две! — отсече накрая Конрад. — Ще поемем по вертикалната шахта.
— Става. — Йейтс веднага се приведе над шахтата и пусна ново въже.
След половин час Конрад стигна дъното на вертикалната шахта и видя, че следва друг, по-нисък коридор в посока север-юг. Той също беше висок повече от девет метра. Йейтс тъкмо се бе приземил до него, когато алармата на ръчния часовник на сина му се включи.
— Да не би да имаш някаква среща? — попита баща му.
— Това означава, че се намираме точно под основата на П4. — Дръпна нагоре ръкавицата на лявата си ръка и наклони китката към баща си, за да му покаже синьо оцветения дисплей на своя мултисензорен часовник. Освен вграденият дигитален компас, барометър, термометър и Джи Пи Ес система, той включваше и висотомер. — Изминали сме почти два километра. Включил съм алармата така, че да ме предупреди за крайната ми цел.
Йейтс извади стандартния си висотомер — неотменим помощник на американските ВВС, и отбеляза:
— Грешиш с около петстотин метра. В момента сме не повече от километър и четиристотин.
Конрад погледна неуверено своя висотомер. Беше изключено баща му да го будалка.
Не и сега. Не и при този залог.
За него това бе равностойно на първото стъпване на човешки крак на Марс. И доколкото знаеше, НАСА не би си позволила никаква грешка в уредите.
После вдигна глава и стигна до заключението, че генералът е прав. Ако не друго, то П4 със сигурност има много по-голямо значение за човечеството, отколкото Марс. Най-малкото от всичко бе по-близо. Осезаемо по-близо.
— Е, сега накъде? — попита Йейтс. — На север или на юг?
Конрад сряза въжето си и инстинктивно се обърна на север.
— Насам!
След около триста и петдесет метра подът внезапно се наклони рязко и почти удвои височината на тавана. След около петдесетина метра се намираше входът, който Конрад търсеше. Усети как пулсът му се ускори.
— Ето я! — отсече той.
Озоваха се в още по-обширно пространство.
Лъчите на фенерчетата им се стопяваха в нищото. Обграден от пълния мрак и треперещ от студ, Конрад почувства, че тази кухина в постройката е многократно по-голяма от горната камера над Голямата галерия, която бяха оставили. При все това празнотата отвъд края на техните лъчи излъчваше необяснима плътност. Да, тук човешки крак определено не беше стъпвал.
— Ще хвърля една сигнална ракета — обяви Йейтс. — Имаме тридесет секунди. Едно, две, три!
Конрад буквално чу как баща му вдига пръчката на ракетата в тъмнината. Започна да брои наум, като приготви дигиталната си камера, за да заснеме всичко, което се появи от светлината.
Ракетата освети, каквото можа.
Докато очите му привикваха към новата обстановка, той започна да си дава сметка, че се намират точно в такова помещение, каквото и предполагаше — на ръба на титаничен кратер, с диаметър повече от километър. Но височината му беше само шестдесет метра.
Ракетата изсъска и изгасна. Отново се възцари непрогледен мрак.
— Покажи ми какво успя да снимаш — обади се генералът.
— Ето! — И Конрад пусна записа на току-що заснетото на малкия екран в задната част на камерата. Екранът блесна.
— Спри! — изкомандва Йейтс.
Конрад натисна бутона за пауза. В центъра на този кратер имаше нещо. Някакъв кръг или главина.
— Можеш ли да зумираш образа?
— Малко.
С пръсти, треперещи от прилива на адреналин, Конрад увеличи изображението, докато то изпълни целия екран. Картината обаче беше все така размазана, за да се разбере каквото и да било.
— Нека отидем там! — предложи внезапно той.
Бащата и синът тръгнаха едновременно към центъра, като внимаваха да не изгубят равновесие по спускащия се под наклон под.
Сърцето на Конрад биеше бясно. Нито в Египет, нито в двете Америки не бе преживявал нещо подобно — не бе влизал в камера, дори и слабо наподобяваща тази както по размери, така и по съдържание.
След осемстотин метра Йейтс му извика да спре.
Конрад сведе лъча на фенерчето си към пода и зърна нещо, простиращо се на десетина метра пред тях. В полирания под бяха издълбани четири пръстена, излизащи от овален картуш в центъра — подобен на гигантски печат.
Йейтс подсвирна и отбеляза:
— Най-сетне! Ето ти ги и надписите за нашата Майка Земя!
— Не съвсем — отбеляза Конрад, като дишаше тежко. Част от него искаше да се върне и да я доведе. Друга част обаче отказваше да признае, че няма да може да се оправи и сам. — Това е някаква икона или символ.
— В такъв случай и ти можеш да го разчетеш.
Конрад се насочи към центъра на пода, където в овалния картуш беше изписан твърде познат йероглиф. Беше на бог или цар, седнал върху някакъв механичен уред. Приличаше на брадат европеец, а на главата си
