— Което означава? — преглътна Серена.
— Означава, че е абсолютно непосилна за човешките възможности.
Серена се загледа внимателно в него и стигна до извода, че той напълно вярва в онова, което казва. Засега тя се въздържаше от мнение, но не можеше да не се възхити от интелекта му. Рядко й се случваше да срещне мъж, по-умен от нея. Само дето Конрад беше вероятно прекалено умен за своето собствено добро — подобно на гениите, които американците са използвали по време на Втората световна война, за да им създадат атомната бомба. И прекалено самоуверен. Очевидно си беше въобразил, че ще може да изнесе нещо от П4 и завинаги ще остави своя отпечатък в историята.
Йейтс обаче едва ли щеше да му позволи. Серена хвърли крадешком поглед към генерала и разбра, че е права. Студеното му, каменно изражение й подсказа, че щом Конрад изчерпи полезността си за тази мисия, ще стане напълно излишен. Не като негов син, разбира се, но със сигурност като археолог.
От друга страна Конрад беше прекалено умен, за да позволи да бъде изхвърлен. Именно поради тази причина тя се притесняваше както за онова, което той казваше, така и за другото, което оставяше за себе си.
— Значи сега пък заключаваш, че П4 е дело на извънземни, така ли? — изгледа го присмехулно тя. — Обаче телата, които открихме в леда, са човешки. Или поне такива са заключенията от аутопсиите по думите на генерала.
— Това въобще не означава, че същите тези хора са построили П4! — махна пренебрежително с ръка той. — Това нещо тук вероятно е построено много преди те да се появят.
Начинът, по който той изрече „това нещо“, я притесни не на шега. П4 не беше „нещо“. Тя беше пирамида. Или не беше?
Без надписи Серена бе напълно безсилна да открие значението на този монумент, както и да спори с Конрад. Единственото, което можеше да повтаря като папагал, бе: „Не можеш да бъдеш напълно сигурен в твърденията си!“.
— Не губи надежда!
С тези думи той прекоси залата и се насочи към срещуположната шахта. После извади от колана си някакво устройство.
— Какво правиш? — попита тя.
— Включвам астрономическия си симулатор. — Той натисна един бутон и на дисплея се появи графика. — Северната шахта, през която влязохме, е под наклон от тридесет и осем градуса и двадесет и две минути. Тази южна шахта тук е под наклон петнадесет градуса и тридесет минути.
— Въобще не те разбирам! — въздъхна тя и се приближи до него.
— Забравяш, че тази пирамида може и да е меридиан за насочване към звездите — каза Конрад, загледан в дисплея. — Например шахтите в Царската камера на Голямата пирамида са насочени към Орион и Сириус. Интуицията ми подсказва, че са изградени по плана на тази пирамида тук. Единственото, което сега трябва да направим, е да открием съотношението между шахтите и смяната на небесни координати през човешката история, чрез което много лесно можем да датираме П4 точно до… — Не довърши. Стоеше и зяпаше невярващо дисплея.
— Хайде де! — подкани го Серена.
— Чакай малко! — намръщи се той. — Това не може да е истина!
— Кое не може?
— Нещо не е наред ли, Конрад? — обади се и генерал Йейтс, който точно в този момент оглеждаше с фенера си южната шахта.
— Наклонът на шахтите визира конкретни звезди в конкретна епоха — обясни археологът. — Тази шахта тук е насочена към звездата Алфа от съзвездието Голямо куче. Древните са я познавали като Сириус. Египтяните са я свързвали с богинята Изида, космическата майка на всички фараони.
— Чиято половина е космическият баща Озирис — обади се Серена.
Очите на Конрад светнаха, когато завърши:
— Чието съзвездие Орион точно в момента изгрява от изток!
— Добре де, но нали ми разказа за всичко това още в ледената база „Орион“! — възкликна нетърпеливо генерал Йейтс.
— Не разбираш — заговори задъхано Конрад. Серена не можеше да не признае на генерала, че дори и на нея й беше трудно да схване логиката на сина му. — Тази шахта тук е насочена към Алфа от Голямото куче точно сега, при изгряването на ерата на Водолея, видяна от Южния полюс в деня на пролетното равноденствие!
— Сега сме септември, Конрад — махна нетърпеливо генералът.
— Само за Северното полукълбо — напомни му Серена. — В Южното полукълбо е пролет. — После се обърна към Конрад и попита: — И какво означава всичко това?
— Ами, разположението на небесните тела минава един пълен цикъл на всеки двадесет и шест хиляди години. Което означава, че тази пирамида е построена или преди двадесет и шест хиляди години, по време на последната епоха на Водолея, или…
— Или какво? — подкани го нетърпеливо тя.
— Или пък е построена с цел да се изравни със звездите в конкретен ден в бъдещето — отговори той и я погледна в очите. Познатите тръпки отново запълзяха по гърба й. Иначе казано, за настоящия момент, точно сега!
14.
Горе, в ледената база „Орион“, полковник О’Дел лежеше на нара, слушаше Шопен и чакаше новини от генерал Йейтс, когато внезапно стените на модула се разтресоха и алармата се включи.
В определени интервали от денонощието спокойствието в базата се нарушаваше от тренировъчните симулации. Алармата се включваше и всеки от отряда се втурваше към своя пост в командния център, където се намираха панелите с предупредителните лампички и компютрите за диагностика. Проблясващите букви „СИМ“ на панела подсказваха на хората, че извънредната ситуация всъщност не е истинска.
Ала тъй като О’Дел беше човекът, който организираше симулациите, и тъй като точно в този случай той не беше заповядал такава, веднага разбра, че този път върху панела не проблясват буквите „СИМ“. Усети как пулсът му се учести и адреналинът му скочи бясно нагоре. Светкавично се изстреля от своята стая и се спусна към командния център, където екипът му вече се бе събрал около екраните на мониторите.
— Имаме пробив във външния периметър, сър! — докладва веднага дежурният лейтенант. — Сектор четири.
О’Дел се загледа в снежната буря върху екрана. А после от мъглата изплува голям сив предмет.
— Това са руснаците! — извика ядосано полковникът, разпознал веднага големия трактор „Харковчанка“.
— Пробив в сектор три! — извика друг офицер.
Последваха го и останалите.
— Пробив в сектор две, сър!
— Сектор едно!
— Сектор три!
Полковникът огледа всички монитори в командния център — руски „Харковчанки“ навсякъде. Руснаците бяха обградили базата. Той се вцепени, осъзнавайки сложността на ситуацията. После усети, че някой го потупва по рамото.
— Сър?
Обърна се и видя офицера за свръзка. Примигна. Устните на офицера се движеха, ала О’Дел не чуваше нищо.
— Какво? — извика той.
— Казах, че руснаците ни поздравяват, сър! Искате ли да им отговорите?
О’Дел си пое дълбоко дъх и попита:
