— Вие оставате тук, докато ние двамата с Конрад претърсваме за другите две шахти!
Очите й гневно проблеснаха. Очевидно тази жена имаше проблем с подчинението. Нищо чудно, че Ватикана я считаше за трън в задника. Монахинята се опита да отблъсне ръката му и да се насочи към прохода, но този път Конрад беше този, който я сграбчи за рамото и я дръпна назад.
— Успокой се! — изрече той. — Когато открием другите две шахти, веднага ще се върнем за теб!
„Да, веднага ще го направим!“ — изкиска се мислено Йейтс, а на глас каза:
— Разбира се, че ще се върнем! Веднага щом открием нещо!
— Обещаваме! — добави сериозно Конрад, което определено притесни Йейтс. Синът му нямаше право да обещава каквото и да било на когото и да било.
Изражението върху лицето на Серена веднага подсказа на генерала, че тя въобще не вярва на Конрад.
— Добре де — кимна накрая тя. — Вървете!
Йейтс направи знак с глава на Маркус и Кригел, които веднага застанаха на пост при вратата, след което пое след сина си, който вече бе тръгнал надолу по ниския, квадратен тунел.
Докато пристъпваха напред в тъмнината, генералът стигна до тревожното заключение, че бяха допуснали огромна грешка, позволявайки на Майката Земя да се присъедини към екипа им. Не че на момичето му имаше нещо. Проблемът беше в сина му — Конрад определено превърташе, когато тя беше наоколо.
Бащата се надяваше, че малко повече пространство и чист въздух ще прочисти главата на момчето му.
Тази стратегия се оказа изключително успешна само няколко минути по-късно, когато двамата стигнаха до някаква солидна хоризонтална платформа. Приличаше на нещо като олтар. Внезапно Конрад се закова на място.
— Какво има? — обърна се заинтригуван към него Йейтс.
— Тази платформа се намира точно по оста изток-запад на пирамидата — обясни той. — Обозначава точката, разделяща монумента на северна и южна половина.
— Е, и? — попита Йейтс и направи крачка напред, но Конрад веднага го спря с ръка. Оказа се доста по- силен, отколкото генералът предполагаше.
— Виж! — Конрад насочи лъча на фенерчето си в тъмнината и разкри нещо, което приличаше на гигантски подземен тунел, спускащ се към центъра на Земята. В средата на блестящия под имаше дупка с широчина дванадесет метра и дълбочина шест. И представляваше огледално отражение на сводестия таван при върха му, отстоящ на деветдесет метра над главите им. — Това е главният коридор или Голямата галерия — обясни той.
— Да ме вземат мътните, сине! — възкликна Йейтс и веднага отстъпи от ръба пред краката му. — Определено познаваш това място! Сигурен ли си, че никога преди не си бил тук?
— Само в сънищата си.
— Да, и на мен ми прилича на кошмар — Йейтс надникна над ръба. — Къде ли отива това нещо?
— Има само един начин да разберем — отвърна Конрад и извади въже от раницата си. — Склонът е с наклон около двадесет и шест градуса, а подът му е доста хлъзгав. Ще трябва да се държим за нещо. Гледай да се хванеш добре за опорите и внимавай да не се подхлъзнеш!
Бяха изминали около триста метра надолу, когато генералът внезапно изгуби усет за посоката. Същият световъртеж, който понякога усещаше и в ледената база „Орион“. Не бе в състояние да определи кой край на тунела е нагоре, и кой — надолу. Разтри очите си, които го сърбяха от студената пот, и продължи смело надолу по Голямата галерия.
— Не взе Серена само като наблюдател, нали? — обади се по едно време Конрад.
Йейтс почувства, че монахинята очевидно липсва на сина му. Няма що! Особено като се има предвид, че току-що се бяха разделили с нея.
— Естествено, че не. Исках да разбера колко знае за тази работа. Убеден съм, че е повече, отколкото издава.
— Какво те кара да бъдеш толкова подозрителен? — попита го Конрад.
— Изискванията на работата ми.
— В такъв случай Серена може би не трябва да остава сама.
— При нея са трима добри офицери, които охраняват периметъра.
— Просто не смятам, че трябваше да я оставяме там.
— Напротив, трябваше! Като стана въпрос за нея, сега можеш да ми кажеш онова, което прецени, че не е подходящо за добрата католичка. Или по-точно — какво мислиш наистина по този въпрос тук.
— Ами, вероятно не е кой знае колко важно — отговори Конрад. — Може да е чисто съвпадение.
— На подобно място не съществуват съвпадения — отсече Йейтс. — Давай, слушам те!
— Огледай се! — каза синът му и обгърна с жест обширната, блестяща галерия. — Никакви надписи, никаква религиозна иконография, никаква видима символика както в галерията, така и в самата пирамида.
— Е, и?
— Значи не е гробница.
— Тогава какво е, по дяволите?
— Имам чувството, че се намираме във вътрешността на гигантска машина!
Йейтс усети как в стомаха му нещо се преобърна. Прие новината като пророчество — едновременно очаквано и тревожно.
— Машина ли?!
— Смятам, че от нея се очаква да направи нещо.
Настъпи кратка, тягостна тишина. Накрая генералът прочисти гърлото си и попита:
— Какво например?
— Нямам представа. Вероятно катаклизмът е сварил строителите й, преди да са имали възможността да я включат.
— Може би.
— Или пък — продължи Конрад — именно тази машина е причинила въпросния катаклизъм.
Йейтс бавно кимна, докато претегляше хипотезите на сина си. Незнайно как, но и той подозираше същото. Още откакто пристигнаха тук. Искаше му се да може да даде на Конрад повече информация. Но сега не беше моментът. А и нищо чудно той сам да я открие.
Докато се спускаше по Голямата галерия, Конрад се ядосваше, че не бяха взели и Серена. И не само защото държеше тя да се увери с очите си колко прав се е оказал за П4. Изражението й недвусмислено подсказваше колко изолирана се чувства. И тъй като той самият познаваше това усещане много добре, изпита лека вина, че не се застъпи за нея пред Йейтс. Обаче въобще не възнамеряваше да профука с лека ръка собствените си шансове да проучи долните нива и да играе ролята на водач по време на най-великото археологическо откритие в човешката история.
Веднага щом стигнаха дъното на галерията, в главата му изникна картата на вътрешността на пирамидата. Пътят пред него се разклоняваше на два по-малки тунела. А трябваше да бъдат три.
Усети затрудненото дишане на баща си зад гърба си.
— Е? — изрече задъхано Йейтс. — Сега накъде?
Конрад огледа внимателно двата „по-малки“ тунела.
Всеки от тях беше висок повече от девет метра. Единият продължаваше под същия наклон като галерията — двадесет и шест градуса. Другият падаше под деветдесет градуса във вертикална шахта. Нито един от двата не му хареса. Обърна се и започна да оглежда стените за трети тунел, който минава успоредно под галерията. Но не го откри.
— Какво правиш? — учуди се Йейтс.
Конрад потупа студената стена, но нищо не каза. Беше напълно сигурен, че централната камера, която търсеха, се намира на това ниво. И ако Голямата пирамида в Гиза наистина е построена по модела на тази, то тогава коридорът, отвеждащ към централната камера, би трябвало да се намира тук, в дъното на
