— Можем ли да се свържем с генерал Йейтс?
— Изгубихме контакт с групата му веднага, щом влязоха в П4.
Преди полковникът да успее да отговори, от интеркома за връзка с източната порта се чу вик: „Ванюшки при портата!“. О’Дел чу как руснаците млатят вратата с нещо, което вероятно бяха прикладите на техните автомати АК–47. Издиша и се обърна към офицера за свръзка:
— Информирайте руснаците, че ще ги посрещнем официално при източната порта!
— Слушам, сър!
— А междувременно, нека скрием всичко, което можем! Полковникът напусна командния център и се насочи бързо към коридорите, осветявани от прозорците с подсилени стъкла. Дори и беглият поглед към селцето от цилиндрични и геодезични модули отвън му подсказа, че е невъзможно да скрие какво правят хората му там.
Премина през поредната херметически затваряща се врата и влезе в модул, където звуците на Моцарт се чуваха още по-силно. Мина покрай екипа, почистващ всичко необходимо пред лабораторията, в която се намираше камъка бенбен. Двойните врати с обозначението „Служебен вход“ бяха изчезнали, заменени от фалшив прозорец, много удобно замъглен.
Единствената му надежда беше, че руснаците няма да се впускат в толкова големи подробности. Обаче май искаше прекалено много от тях — като онази негова молитва някак си да не забележат дозиметрите, разположени в различни панели и предназначени да измерват радиацията от ядрения реактор на базата. Само това бе напълно достатъчно, за да сложи край на кариерата му. А после Йейтс ще сложи край и на живота му.
До портата вече го очакваха двама невъоръжени военни полицаи. О’Дел кимна и тежката вътрешна врата бавно се отвори. Леденият въздух го прониза, а от мъглата се материализираха две фигури — едната едра и квадратна, а другата — висока и хилава.
Квадратният човек вдигна качулката си и полковникът зърна най-грозното червено и подпухнало лице, което бе виждал през живота си.
— Аз съм полковник Иван Кович. А вие сте я загазили. При това много яко!
Преди О’Дел да успее да отговори, че ледената база „Орион“ е скромна изследователска станция, Кович се разкашля неконтролируемо. Високият му, хилав адютант потупа командващия си офицер по гърба и продължи, докато полковникът не му махна да престане.
— Прочети го ти, Володя! — заяви Кович и представи адютанта си на домакините: — Това е Владимир Ленин, далечен роднина на самия Ленин!
О’Дел наблюдаваше с интерес как младият офицер вади някакъв смачкан лист хартия от джоба си и го изглажда. Очевидно този Ленин не се бе издигнал до висините, до които бе стигнал неговия велик предшественик. На доста неуверен английски той изрече:
— Вие сте тук в нарушение на член първи от Международния антарктически договор. Военното присъствие забранено! Договорът ни дава право да инспектираме базата!
Адютантът се обърна към Кович, който кимна одобрително. После върна листа обратно в джоба си.
— Въпроси? — обърна се полковник Кович към О’Дел.
— Колко ваши хора ще дойдат тук? — попита домакинът.
— Точно толкова руснаци, колкото американци има тук, в базата, както и на дъното на онази пропаст там — отсече Иван Кович.
— Ами полковник Завас и отряда му?
— Надявахме се вие да ни дадете сведения за тях — отговори руснакът. — Отдавна изгубихме контакт както с него, така и с патрула му. Сякаш се изпариха във въздуха.
15.
В голямата камера се възцари напрегната тишина. Генерал Йейтс погледна към Конрад и от изражението му разбра, че нещо с изчисленията му се е объркало. Като че ли монахинята също го усещаше.
— Да не би нещо да… — започна той.
— Няма никаква грешка! — отсече синът му. — Южната шахта, за която знаем, че е построена преди най-малко дванадесет хиляди години, е насочена така, че да се изравни със звездата Сириус в нашето небе, в настоящето. А северната шахта е насочена към Ал Нитак — средната звезда от Колана на Орион.
Йейтс веднага схвана, че има още нещо, ала Конрад не го огласи. Перфектно го разбираше. Серена не преставаше да наблюдава подозрително сина му.
Накрая тя се обади:
— Даже и да си прав за астрономическата подредба, смяташ ли, че П4 има нещо общо с последните земетресения?
За огромно облекчение на Йейтс Конрад предпочете да замълчи.
— Мисля, че преди да продължим,
Никакъв отговор. Само съскане и припукване.
— Ледена база „Орион“ — пробва отново Йейтс. — Чувате ли ни?
Отново никакъв отговор.
— По дяволите! — извика генералът. — Сигурно стените ни пречат!
— Нали не попречиха на изображението, което ни изпрати роботът! — обърна се към него Серена. — Вероятно базата ви вече я няма. Може би е затрупана от снежната буря.
— Вижте какво, сестра Сергети… — започна Йейтс.
— Доктор Сергети! — сряза го тя.
— Вижте какво, доктор Сергети! Вероятно просто става въпрос за радио затъмнение, причинено от полярната буря! Нищо повече! Така че най-добре е да се захванем с онова, за което сме дошли! Лопес, Маркус, Кригел!
Тримата офицери веднага застанаха мирно и отдадоха чест.
— Да, сър!
— Организирайте нов команден и логистичен център в тази камера! Убежището вероятно е крайно нестабилно. Донесете тук всичко, от което се нуждаете. — После се обърна към Конрад, сложи ръка на рамото му и каза; — Горе спомена нещо за четири шахти в тази пирамида.
— Точно така — кимна археологът. — Предполагам, че другите две шахти, ако изобщо съществуват, излизат от някоя по-долна камера. Трябва да ги потърсим, за да бъдем сигурни.
— За какво да бъдем сигурни? — намеси се Серена.
— Ще знам, когато стигнем там — отговори лаконично Конрад.
— И как смяташ да стигнеш дотам? — изгледа го присмехулно тя.
— През тази врата.
— Каква врата?! — извърна се рязко генералът.
— Онази там!
Генералът проследи как Конрад се обръща към шахтата, от която бяха дошли, и как сканира стената вдясно от нея с лъча от фенерчето си. И ето, че за огромно удивление на Йейтс в ъгъла се видя открит проход. Значи през цялото време е бил зад тях!
— Ама това не беше тук преди! — прегракна от изненада Серена.
— Напротив, винаги си е било там — отвърна спокойно Конрад.
За пореден път генералът беше удивен от усещането за пространство и размери, което притежаваше синът му. Не би се изненадал, ако Конрад вече е начертал в ума си картата на цялата вътрешност на пирамидата.
— Казвам ти, че не беше! — упорстваше Серена.
— А аз пък ти казвам, че не си я забелязала — обърна се към нея Конрад. — Защо не се поуспокоиш, а?
— Хубаво — навири нос монахинята. — В такъв случай какво чакаме?
Йейтс блокира пътя й с ръка и отсече:
