Водната стена се стовари върху него, пое го и го отнесе в по-малък тунел. Докато течението го подмяташе като играчка, той не издържа и се нагълта с вода.
Постара се да запази самообладание, но по едно време усети, че съзнанието му отново бавно и неусетно потъва в мрак. Не успя да се хване за нищо, затова просто се пусна. Мракът го обгърна и последното, което усети, е, че тунелът го засмуква. В следващия миг обаче дневната светлина го заслепи и той с изумление установи как, подобно на гейзер, водата избликва на петнадесетина метра нагоре. Приземи се тежко върху тресящата се земя, останал без въздух.
В продължение на няколко минути не успя да помръдне. Земята под тялото му го тресеше като люлка, а тътенът на стоварващите се в долината ледени планини бе оглушителен.
Усети покрай ухото си водна струйка, която го накара да си даде сметка, че няма къде да се скрие — независимо дали се намира горе или долу, всичко, което се намираше под три километра от ледената шапка на континента, скоро щеше да бъде погълнато и завинаги замразено. Изтръпнал от ужас, той си спомни за хората в леда, които бе зърнал по време на спускането си в П4, и веднага реши, че въобще не желае да споделя съдбата им.
С невероятно усилие на волята успя да се изправи на четири крака и да пропълзи през непрекъснато надигащата се около него вода. След няколко крачки почувства как температурата бързо спада, а ветровете се засилват. Потрепери от студ.
Забеляза някакво тяло, което се носеше към него, и това го накара да се забави за малко. Беше труп, вече подпухнал и посинял. Докато минаваше покрай него, Конрад разпозна лицето на полковник О’Дел от ледената база „Орион“. Ужасът, който се бе изписал по лицето на трупа, го накара да усили ход още повече.
Водата вече беше стигнала до коленето му, а купата от ледени скали около града бе започнала да се срива като консервна кутия под натиска на огромното налягане. Раненото рамо го болеше непоносимо. С помощта на здравата си ръка той се надигна и продължи напред. После във водата зърна някакво цветно петно.
Беше размазан червен „Хаглунд“ — останка от ледената база „Орион“. Макар и напълно безполезен за пътуване, кабината му все пак предлагаше някакво убежище и защита.
Внезапно земята се разтресе като желе и Конрад бе изхвърлен по лице. Вдигна глава точно навреме, за да види как към него лети петнадесетметрова стена от вода и лед. Зяпна от благоговение пред този невероятен природен спектакъл. Нямаше къде да се скрие от подобна природна сила. Разбра, че е настъпил и неговият час.
В този миг си спомни за Серена и с последни усилия на волята протегна ръка и докопа вратата на кабината.
Натисна дръжката и се хвърли бързо вътре. Едва успя да си сложи колана и да затвори вратата, когато водната стена се стовари с цялата си мощ върху „Хаглунд“-а и го пое във врящия леден котел.
37.
Застанала близо до отвора на южната шахта, на крачка от върха на П4, Серена огледа буреносното небе над главата си. Заслепяващата белота отново настъпваше. Облаците над ледените пустини в далечината бяха натежали от сняг, а на хоризонта проблясваха светкавици.
Над нея се разнесе познато бръмчене. Вдигна глава и не повярва на очите си — в мрачното небе се носеше американски военен хеликоптер „Блек Хоук“. Започна да маха ожесточено.
От хеликоптера спуснаха въжена стълба. Серена се хвана здраво и се обърна, за да погледне за последен път пирамидата. В шахтата нещо проблясваше. Вгледа се по-внимателно. Беше вода, която избликваше нагоре като гейзер. Това я накара буквално да прегърне въжената стълба.
В мига, в който започнаха да я вдигат, във въздуха се изстреля мощна струя вода, която почти облиза хеликоптера. Разминаха се само на косъм.
Американски летец я сграбчи за раменете и я изтегли във военния хеликоптер. По израженията на екипажа Серена разбра, че те са точно толкова стреснати, че виждат тук Майката Земя, колкото и тя, че вижда тях. Командващият им офицер се представи като адмирал Уорън. Опитвайки се да надвика рева на машината и грохота на водата под тях, той изкрещя на пилота:
— Изкарай ни веднага оттук!
— Не, почакайте! — простена Серена, а зъбите й потракваха от студ. — Трябва да открием Конрад, доктор Конрад Йейтс! Той е някъде там!
— Сигурно имате предвид генерал Грифин Йейтс, нали? — изгледа я мрачно адмиралът.
— Не, сина му!
Уорън се извърна към пилота, който поклати глава и отбеляза:
— Долу едва ли е останал жив човек, можете да ми вярвате!
И хеликоптерът започна да се изтегля.
— Неее!
Серена се спусна към предната част и се опита да хване контролния лост. Но четирима летци я сграбчиха и я натиснаха на мястото й до аптечката. Тя направи опит да се изправи, но установи, че вече няма сили. А после санитарят пъхна някаква игла в ръката й.
— Успокойте се, сестро! Очевидно много сте преживели! — промърмори адмирал Уорън, докато загръщаше пилотското си яке около треперещото й тяло. Серена почувства, че й се завива свят и главата й олеква.
Отметна мокрите кичури коса от лицето си и се загледа през прозореца. Мощният водовъртеж вече беше погълнал почти целия град. Единствено върхът на П4 продължаваше да стърчи над мътните дълбини. Когато беше малка, често се бе опитвала да си представи какво ли е било, когато Червено море се е разделило, за да могат децата на Израил да преминат през него, а после водите му отново са се събрали, за да потопят конете и колесниците на фараона. Сега картинката й се изясняваше. Болезнено.
Замоли се на Бога за безопасността на Конрад, ала разумът й подсказваше, че това не е възможно. Със замъгленото си съзнание си представи как тръгва да го търси. А после, някъде насред ледената пустиня, зърва оцелелия по чудо Конрад. Той излиза от мъглата, по-бял и от снега, с побеляла коса и побелели вежди, почти блестящ, като че ли материализирал се от светлите селения на най-святото от всички светилища. Американците ще бъдат принудени да приземят хеликоптера. Тя ще побегне към него и ще го прегърне. Той ще се върне с нея в хеликоптера, загърбил завинаги миналото. Двамата ще се хванат за ръце, а върху тях ще се сипят снежинки като звезден дъжд.
Но после си даде сметка, че Конрад го няма. И че Господ невинаги отвръща на молитвите й по начина, по който на нея би й се искало. Докато хеликоптерът набираше височина и се готвеше да се отдалечи, тя погледна надолу към плоския връх на П4, който едва се показваше над водата. Все едно летяха над Южния океан. Никаква следа нито от древния град, нито от Конрад. Всичко беше изчезнало, пометено завинаги, сякаш никога не бе съществувало.
Уорън отново се разкрещя нещо. Серена не успя да различи думите му сред грохота на перките и воя на вятъра отвън. После го зърна да наднича над отворената врата на машината. Хеликоптерът се наклони натам, накъдето сочеше адмиралът.
Серена веднага се изправи, вкопчи се за Уорън и също надникна. На върха на П4 се очертаваше самотна фигура. Мъжът който махаше към тях, бе в униформа на обединените нации.
— Това е той! — извика тя, колкото сили имаше.
— Снижи се! — заповяда адмиралът на пилота, който се опитваше да се пребори със силния напор на вятъра.
Серена грабна бинокъла на Уорън, а в този момент хеликоптерът „Блек Хоук“ започна да се снижава. Когато слязоха на не повече от десетина метра над водата, тя видя, че мъжът вдига глава към тях. Изпълни я ужас, когато осъзна, че лицето, към което гледаше, не е на Конрад. Точно в този момент египтянинът измъкна ръка зад гърба си и насочи към тях автомат.
— Адмирале, назад! — изкрещя тя.
— Вече сме го взели на прицел, не се притеснявайте! — успокои я Уорън. Серена се обърна и видя, че двама снайперисти бяха заели позиции. — Просто искам копелето живо!
