— Четири години се сражавах за каузата на Конфедералната армия, но не съм пропилял и минута, за да се бия с мъже, които се държат лошо с жените, или ги прекъсват, когато говорят.
Люк се зачерви от ярост. Отблъсна Роуз и протегна ръка към пистолета на бедрото си. Но преди да го вдигне, за да стреля, ръката на странника го стисна за китката толкова силно, че всеки нерв по пръстите на Люк се парализира.
Пистолетът падна на пода.
— Остави дамата на мира.
След като се съвзе от шока, той изкрещя:
— Проклет да съм, ако я оставя — и се хвърли.
Непознатият го удари с юмрук така, че Люк се стовари върху масата зад него. Докато Роуз отскачаше, за да се предпази от падащ стол, той се изправи на крака, като се олюляваше стъписан, но твърде разярен, за да осъзнае, че няма никакъв шанс срещу този човек.
Все още с наведена глава, той се хвърли отново.
Онзи само отстъпи встрани. Люк се заби в масата, сетне в стената. Строши масата, стола и ключицата си.
Планина от плът, увенчана със закръглено лице, се втурна откъм кухнята: Доти, собственичката на „Бон Тон“.
— Няма да позволя на никого да съсипва ресторанта ми — пронизително изпищя тя, като се засили към повода за неприятностите. — Ще си платиш за това.
— Да ти плати от джоба си — рече с безразличен глас непознатият, като посочи към проснатия на пода Люк. — И донеси на младата дама… Роуз… чаша силно кафе.
Тя не разбра защо като чу името си от устата на този човек, стоеше скована. Може би заради усмивката, която още играеше по устните му? Или топлината в очите му?
— Не й плащам, за да седи — писна Доти.
— Нито пък за да бъде обиждана от клиентите ти, предполагам — противопостави се непознатият, като погледна така строго Доти, както бе погледнал Люк само преди няколко минути. — Тя има нужда от малко време, за да се съвземе.
— Ами ако откажа?
Той погледна към счупения стол.
— Сигурно няма да имаш много клиенти, ако всичките ти столове станат на трески.
Доти изгледа непознатия със злоба, но за изненада на Роуз явно реши, че ще постъпи по-умно, ако се погрижи за изпадналия в несвяст Люк, отколкото да се занимава с този невъзмутим мъж. Тя пребърка джобовете му и взе малко повече пари, отколкото й бяха необходими, за да плати за изпочупените си мебели.
— Разкарай го, а аз ще донеса кафето — рече тя и излезе, без да поглежда назад.
— Негови приятели ли сте? — обърна се непознатият към Джеб и Чарли.
Двамата се заловиха отново с яденето си, без да му отговорят. Трети мъж се втурна през вратата, очевидно решил да разбере каква е причината за неразборията. Само един поглед към лицето на непознатия го накара да се отпусне на някакъв стол в отсрещната страна на помещението.
— Познаваш ли го? — попита младият мъж новодошлия.
— Никога не съм го виждал.
Непознатият улови Люк за задната част на панталона му, повлече го към отворената врата и го пусна в средата на дъсчената пътека отвън. Сетне отново влезе в ресторанта, затвори вратата след себе си, избра си друга маса и придърпа един стол към нея.
— Ще се радвам, ако седнеш при мен, мис — обърна се той към Роуз. — Добре се държиш, но ще се почувстваш още по-добре, ако поседнеш за малко.
Тя се колебаеше.
— Името ми е Джордж Рандолф. Пристигнах в града едва тази сутрин, но ще се радвам, ако ми правиш компания.
Как би могла Роуз да му каже, че колебанието й няма нищо общо с факта, че той е странник в града? След драматичното си избавление, тя трудно можеше да го възприеме като обикновен човек.
— Не мога… не е редно — запелтечи Роуз, когато най-после съумя да изрече нещо. Тя погледна към строшените мебели. — Трябва да разчистя. Скоро ще започнат да идват клиенти.
— Не се притеснявай за това. Имаш десет минути — успокои я Джордж. — Приятелите на Люк ще разтребят.
Джеб и Чарли вдигнаха поглед от чиниите си, но беше невъзможно да се разгадае изражението на лицата им.
— Не! — възпротиви се Роуз. Тя долови страха в собствения си глас. — Те не са направили нищо.
— Знам — потвърди Джордж. — И затова сега искат да поправят грешката си.
Никой не изтълкува погрешно думите му. Пъхнатият в пояса му пистолет не беше необходим, за да подкрепи казаното. Но не беше и за подценяване.
Без да проронят дума, двамата отново се заеха с яденето.
Джордж още държеше стола. Доти се появи от кухнята и тръсна две чаши кафе на масата.
— Имаш десет минути — каза тя на Роуз. — Имаш ли намерение да ядеш, или си тук само за да създаваш неприятности? — попита тя Джордж.
— Бих желал говеждо и картофи. Горещи. И бъркани яйца, ако има.
— Снесени тази сутрин. Нещо друго?
Той се обърна към Роуз.
— Яла ли си?
— Тя няма време за ядене — озъби се Доти.
Джордж вдигна стола над главата си с една ръка.
— Ще й донеса яйца — отстъпи Доти, — но това е всичко. Не й плащам, за да си пилее времето с клиенти.
— Чудесно — рече Джордж, преди Роуз да може да отговори. Той остави стола на пода. — Колкото по- бързо ги донесеш, толкова по-скоро тя ще може да се върне на работа.
Доти се изчерви, но се измъкна от стаята като отливна вълна.
— По-добре седни — каза Джордж, а усмивка на извинение смекчи чертите на лицето му. — Имам чувството, че господарката ти ще отброи десетте минути до секундата.
Гласът му — спокоен, уверен, предразполагащ — я убеди да седне.
— Доти не е лоша — започна да обяснява Роуз, докато пристъпваше към масата. — Тя наистина се държи добре с мен, но трябва да нахрани онези мъже бързо, ако не иска да отидат в другото заведение на улицата.
Докато сядаше, ръката на Джордж леко докосна рамото й. И през ум не й беше минавало, че нещо толкова леко може да предизвика такава силна реакция. Той всъщност не бе докоснал нея, а диплите на роклята й, но тя изпита усещането, че нежно я бе погалил. Тялото й отвърна като се скоба като желязо. Мисълта й реагира, като изгуби нишката на разговора.
— Тяхната храна по-добра ли е?
— На Доти не й е никак лесно да поддържа това място.
— Другите ресторанти по-добри ястия ли предлагат от „Бон Тон“? — повтори въпроса си Джордж.
— Не — отговори Роуз, след като умът й изведнъж разбра значението на думите на Джордж. — Доти е най-добрата готвачка в града.
— Тогава какво предлагат?
— Момичета.
— Трябва ли да съдя от държанието на Люк, че те…
Роуз кимна.
— И те очакват от теб…
— Не и Доти. Тя знае, че не бих го направила.
— Тогава защо не накара и клиентите си да го проумеят?
— Няма време, непрекъснато е заета с готвене. Освен това аз мога да се грижа за себе си.
