Джордж вдигна вежди.
— Знам, че не изглежда така, но Доти не е единствената, която би приела „не“ за отговор. Джеб и Чарли биха се намесили, ако имам нужда от помощ.
Тя проследи погледа му, отправен към двамата мъже, които се хранеха, почти забили носове в чиниите си, без да поглеждат ни надясно, ни наляво.
— Не бих желал да разчитам на тях — отбеляза Джордж.
Доти излезе от кухнята, като носеше две чинии с бъркани яйца.
— Пържолата ще бъде готова, щом свършиш с това — съобщи тя на Джордж. Тръсна чиниите на масата и отново се измъкна.
— По-добре започвай — рече Джордж. — Четири от десетте ти минути вече изтекоха.
Известно време се храниха мълчаливо.
— Откога живееш в Остин? — попита той.
— Тук съм прекарала по-голямата част от живота си.
— Защо някой от семейството ти не се погрижи за хората като Люк?
Роуз наведе глава.
— Нямам семейство.
— А приятелите ти? Една млада, привлекателна жена като теб сигурно…
Тя сведе очи.
— И приятели нямам. Семейството, с което живеех, се премести в Орегон заради войната — Роуз дръпна стола си назад и се изправи. — По-добре да тръгвам. Благодаря за закуската. И за Люк.
Джордж се бе изправил на крака заедно с нея.
— Не е необходимо да ми благодариш. Една дама не би трябвало да търпи такова отношение.
Тя бавно се извърна.
— Какво те кара да мислиш, че съм дама? Та ти не знаеш нищо за мен.
— Ей-така, знам — отвърна Джордж. — Майка ми беше дама.
Погледите им се срещнаха. Това бяха най-хубавите думи, които Роуз беше чувала. А че ги казваше един непознат, мъж, който не знаеше нищо за нея (той се сби с Люк, значи наистина мисли така) — това я караше да се хвърли в краката му.
Тя бързо наведе очи и се разбърза. След минута се върна с пържолата на Джордж. Без да го поглежда в очите, тя започна да разчиства помещението. Той я спря.
— Те ще го направят — рече той, като гледаше към Джеб и Чарли.
Роуз погледна нервно към тях, но нито един от двамата мъже не проговори.
— Мисля, че ще е по-добре…
— По-добре виж какво иска онзи в ъгъла. Той чака търпеливо от доста време.
Роуз сви примирено рамене и отиде да вземе поръчката. Влязоха още двама мъже.
Джеб и Чарли свършиха с яденето точно когато Роуз взе и последната поръчка. Без да проронят нито дума, двамата станаха и започнаха да събират парчетата от строшеното. Не вдигнаха очи, докато не събраха всичко.
— Сложете ги при цепениците за огъня — нареди Доти, докато влизаше с метла в ръка. — Ще ми послужат за разпалването на огъня — тя връчи метлата на Чарли. — И да сметеш треските. Не искам клиентите да говорят, че заведението ми е мръсно.
Дълбока въздишка би достигнала до ушите на Роуз, ако някои от двамата мъже се бе осмелил да въздъхне, докато метяха пода и подреждаха масите. Сетне излязоха мълчешком, без дори да погледнат към Джордж.
— Нали ти е ясно, че тази сутрин си спечели трима врагове? — попита го Доти.
Джордж довърши пържолата си и стана. После я измери със студен поглед.
— През войната имах няколко милиона врагове. Трима повече или по-малко нямат никакво значение — той се насочи към пироните в стената и нахлупи смачканата си шапка над очите. — Довиждане, дами — сбогува се той и излезе на улицата.
— Ще го убият — отбеляза Доти.
— Преживял е войната — рече Роуз. — От какво да се плаши в Остин?
— От хора, които ще го застрелят в гръб и ще бъдат доволни, че са го сторили — отговори Доти, възмутена, че Роуз не проумява очевидната истина. — А Люк ще бъде начело.
— Мисля, че Люк не го интересува — настоя Роуз. — Той е джентълмен.
Доти се обърна към нея ядосана.
— Може и да е джентълмен, макар че не познавам мъж, който да не мисли само за себе си, но това няма да ти помогне да си намериш работа.
— Какво искаш да кажеш?
— Не мога да те държа повече тук. Веднага щом свършиш със сервирането, ела да си получиш парите.
Ненадейното известие порази Роуз.
— Не можеш да го направиш. Никой няма да ме наеме на работа.
— Това не ме засяга — отсече Доти, без да поглежда Роуз в очите. — Не мога да си позволя разни каубои да идват и да рушат заведението ми. Едва ли ще има друг като него, за да бъда сигурна, че ще ми се заплати. Впрочем, кой беше той? — настоя да узнае Доти, като се обърна към клиентите си.
— Никога не сме го виждали — обади се един от мъжете. — Пристигнал е тази сутрин в града, за да търси жена, която да се грижи за домакинството му и за още шестима мъже.
— Ето на. Върви да си предложиш услугите, след като го намираш за толкова чудесен.
И тя се заклатушка към кухнята.
Със замъглено от шока и изумлението съзнание, Роуз се улови за единствената спасителна сламка, която виждаше.
— Искаш да кажеш, че е дал обява за икономка?
— Така мисля. Сложи обява пред вратата на шерифа.
— Защо не си наеме готвачка?
— Иди го питай — ухили се подигравателно мъжът. — Изглежда ти е хвърлил око.
Роуз усети, че й става горещо, ала реши да не обръща внимание на хапливия език на Досън. Трябваше да поразмисли.
В продължение на два часа изобщо не можа да мисли за Джордж Рандолф или за самата себе си. Препирнята му с Люк бе превърнала „Бон Тон“ в най-известното заведение в града. Всеки искаше да знае къде е седял и колко маси е счупил Люк. Много преди да спре напливът от хора, тя започна да съжалява, че не е отишъл да обядва в друг ресторант.
Но докато вървеше към стаята си, тя усети, че мечтае за Джордж Рандолф, от което се чувстваше някак по-спокойна и сигурна за бъдещето си.
Но как?
Тя отвори чекмеджето и преброи скромния си запас от монети. По-малко от двадесет и пет долара. За колко време щяха да й стигнат? Какво ще прави, като свършат?
Мъжете бяха започнали да стават все по-смели в ухажването си, по-груби в предложенията си, по- настоятелни в исканията си. Тя нямаше представа къде би могла да си намери друга работа, но по-добре да гладува, отколкото да позволи на някой да я превърне в проститутка.
Роуз потрепера при тази дума. Никога не я беше изричала на глас, нито дори си я бе помисляла. Би могла да напусне Остин, но дали положението в друг град щеше да бъде по-различно? Отново щеше да си остане самотна жена, без семейство, без пари, подкрепа или защита.
Помисли си за спестяванията на баща си, единственото й наследство, което бе пропаднало поради блокирането на банката от Съюзниците. Помисли си колко студено и надменно се бе държало семейството на
