— Нищо не си забравила — рече Зак. — Искаш да ме накараш да се чувствам добре, че съм малък и всеки ми казва какво да правя. Джордж го прави същото.
— Мисля, че е хубаво от негова страна, нали?
— Да, така предполагам, но аз нямам нужда от специални грижи. Ще му кажа да престане.
— Не бих му казала, ако бях на твое място.
— Защо?
— Ами големите братя обичат да се грижат за някого. Няма да му е приятно, ако го лишиш от грижата за теб.
— Монти и Хен не го правят. Нито пък Джеф.
— Разбира се, че не. Малко по-големите братя само те тормозят. А най-големият брат трябва да те закриля. Пише го в учебника на големите братя, който те дават на малките момчета, когато се родят.
— На мен не са ми дали никакъв учебник.
— На малките братя не им се полага.
— Мисля, че това е гадно.
— И на момичетата не им се полага.
— И това е гадно.
— И аз така мисля, но така стоят нещата. А сега трябва да помогна на Джордж за пуйките, затова ти по-добре иди да донесеш яйцата. Обзалагам се, че ще съм приготвила гарнитурата, преди да се върнеш.
— Не, няма да си я приготвила — рече Зак и се втурна навън.
— Малък негодник — отбеляза Роуз пред Джордж, когато излезе от къщата.
— Той е единственият, когото баща ни и войната не развалиха — отговори Джордж. — Поне аз мисля, че не е развален.
— Не разбирам.
— Няма значение. Водата е гореща. Подай ми една от пуйките.
— Момчетата често ли носят дивеч? — попита Роуз.
Тя откачи пуйките от куката, като ги претегли внимателно на око и на ръка.
— Не мога да ти кажа. Вероятно зависи от това какво Тейлър може да приготви от месото. Ще се опитаме да носим повече дивеч, ако искаш.
— Няма да е лошо. Диетата на бекон и сушено говеждо е доста еднообразна.
Джордж потопи пуйката в горещата вода, за да омекне перушината. После подаде капещата птица на Роуз. Потопи втората и сам се зае с нея.
— Искам да запазя всички пера, освен тези по крилете и опашката — рече Роуз и посочи към плетената кошница, която бе донесла от кухнята. — Смятам да направя още няколко възглавници.
— Винаги ли мислиш за практични неща? — попита Джордж.
— Нали затова ми плащаш.
— Смятах, че жените обичат да мечтаят.
— Някои може и да обичат, но аз мразя да мечтая за неща, които не мога да имам. Това ме дразни.
— Но въпреки това, не мислиш ли за тези неща?
— Разбира се — отвърна Роуз, като хвърли шепа мокри пера във ведрото. — Само че предпочитам да се съсредоточа върху нещо друго, преди да съм забравила.
— На колко години си?
— Не ме попита, преди да ме вземеш на работа. Защо искаш да знаеш сега?
— От любопитство, предполагам. Мисля, че си на двадесет и все още си достатъчно млада, за да мечтаеш пък и достатъчно красива, за да се надяваш, че мечтите ти могат да се сбъднат.
Роуз задърпа упоритите пера от крилата. Здравата й се опъваха. Беше принудена да ги отскубва едно по едно. Въпреки това трябваше да дърпа с всичка сили.
— По-рано мечтаех — призна тя, — преди войната. Мъжете изглеждаха толкова хубави с униформи, че беше трудно да не си мислиш за тях. Но всичко това свърши, когато баща ми реши да се сражава на страната на Съюзническата армия.
Роуз си спомни с болезнена яснота какво бе изпитала, когато баща й съобщи за решението си. Беше я съсипало. Тя уважаваше предаността му към армията, предоставила му възможност за кариера, както и надеждата, че Съюзът няма да се раздели, но не можеше да понесе мисълта, че това ще я отдалечи от хората, с които бе израснала.
Той никога не бе разбирал чувствата й към Тексас. Може би, защото беше възпитан като истински син на Нова Англия. Беше толкова уверен, че ще може да уреди всичко след войната. Само че го нямаше, за да види какво се бе случило.
Но в края на краищата него все го нямаше.
— Добрите хора в Остин скоро ми дадоха да разбере, че нито те, нито техните синове някога ще бъдат част от мечтите ми.
Тя свърши със скубането на пуйката. Хвана я за врата и краката и я сложи над пламъците, за да я опърли. После я потопи във ведро с чиста вода и започна да изстъргва кожата.
— Работите вървяха все по на зле и аз започнах да имам кошмари, като си представях какви ужасни неща могат да ми се случат.
— Не си ли мечтала, че някой млад войник може да дойде да те спаси?
— Разбира се. Майка ми веднъж ми прочете една приказка за английски рицар, който заклал ужасния змей, за да спаси една принцеса. Естествено, съзнавах, че това са измислици, но когато нещата вървяха зле, аз си представях, че той ще дойде и ще ме спаси — тя спря да работи и го погледна. — Рицарят беше Свети Георги. Не можеш да си представиш колко бях изумена, след като ти наби Люк, когато научих, че името ти е Джордж.
Той се усмихна.
— Свети Георги спасява принцеса Роуз.
Тя се засмя малко глуповато.
— Нещо такова.
Джордж й подаде оскубаната птица, за да я опърли и почисти. После потопи последната пуйка във врялата вода и започна да скубе перата.
— Затова ли прие тази работа — за да се махнеш от Остин?
— Да — отвърна Роуз. Не му каза, че това е съвсем лично.
— Не те ли плашеше неизвестността и онова, което може да ти се случи тук? Аз ти казах, че става дума за седмина мъже.
— Знаех, че ще ме закриляш.
— Откъде разбра? — попита изненадан Джордж.
— От мига, в който влезе в „Бон Тон“.
— Как? — настоя той, смаян, че някой може да го опознае само с един поглед.
— Не знам, но една жена винаги разбира тези неща.
Джордж не можеше да определи дали му харесва, че е толкова прозрачен. Трудно е да се отбраняваш, когато останалите могат да те разберат така лесно, а той криеше толкова много тайни.
— Какво друго разбират жените?
— Кога е време да спрат да говорят — рече Роуз с усмивка, която извади от равновесие Джордж. — Току-що казах на Зак, че момичетата не получават учебник, когато се родят, но не е така. Получават учебник за момчетата. А първото нещо, което е написано там, още на първата страница, е да не казваш всичко, което знаеш. Подай ми последната пуйка. Ако не ги почистя, няма да мога да ги напълня преди да се върне Зак. А той няма да ми позволи да го забравя.
— Не е необходимо да му отделяш толкова много време — рече Джордж. — Той може да бъде ужасно досаден.
— Нямам нищо против. Освен това, той ме разсмива. Това е една приятна отмора след цялата шетня.
Роуз не искаше да каже точно това. Беше решила да не ги критикува толкова много.
— Съжалявам. Предполагам, че ние не го съзнаваме. Трябваше да познаваш баща ми, за да го
