Само че Роуз не беше виждала кон, който би породил у нея такова доверие. Налагаше се нещо да се предприеме относно тези бандити и конекрадци, както и срещу пантерите. За предпочитане — срещу всички тях едновременно. Тя не виждаше защо е нужно да им се позволява да тероризират хората, особено нощем, когато те не виждат в мрака, за да се отбраняват.
— Трябва да предвидиш накъде ще се обърне телето — обясняваше Джордж на Зак. — То няма да стои мирно и да чака да го впримчиш в ласото.
— Какво значение има — завайка се Зак, огорчен от самия себе си. — И без това никой няма да ми даде да уловя някое теле.
Роуз наблюдаваше как Джордж учеше Зак да язди и да хвърля ласо. Почти неуспешно. Момчето гореше от желание да язди, но нямаше търпение да се научи как точно става това.
— Ако не обърнеш повече внимание на граматиката си, ще стоиш вкъщи и ще се упражняваш с Роуз.
— Аз… Вече се упражнявах… Цяла седмица — започна да спори Зак. — Не мога хич.
Джордж погледна строго брат си.
— Повече — сам се поправи Зак.
— Не би могъл да хвърляш ласото, ако не се научиш де яздиш толкова добре, че да съсредоточиш вниманието си само върху телето, което искаш да уловиш. А не можеш да яздиш по неравния планински хребет, ако не си сигурен, че умееш да седиш здраво на седлото.
— Но аз мога — увери го Зак. — Седя като залепен.
— Ами да отидем да пояздим следобед и да видим.
— Обещаваш ли? — попита Зак. Той беше едно изпълнено със съмнения момченце, което бе виждало как много обещания увисват във въздуха.
— Обещавам, но първо свърши възложените ти задачи и не давай на Роуз никакъв повод да се оплаква от теб.
— Аз я харесвам — рече хлапето. — Тейлър и Джеф вършат белите.
Джордж се притесни, че без да иска бе накарал Зак да каже нещо, което не искаше да стига до ушите на Роуз.
— И те ще дойдат — напомни му той.
— Джеф е гаден. Не го харесвам — заяви Зак.
— Не бива да говориш така — направи му забележка Джордж.
— Мога. Той се държи гадно с Монти и с мен. И с теб се държи гадно.
— Джеф не е гаден. Той е само нещастен. Трудно му е да понесе загубата на ръката си.
— Трудно е да си най-малкият и непрекъснато да ти нареждат какво да правиш — възропта Зак. — Но аз не се държа гадно с никого заради това.
— Аха, как да не го правиш, малък разбойнико — възрази Джордж, като грабна брат си и го качи на раменете си. — Оплакваш се от всяка задача, която ти възложа.
— Само така си говоря.
— Също като Джеф.
Дните, през които Тейлър и Джеф ги нямаше, бяха чудесни за Роуз. Отсъствието им обаче не прекрати споровете и Роуз реши, че двама члена на това семейство не могат да бъдат заедно, без да се карат, макар че гневът изчезна заедно с тях.
Разбираше негодуванието на Джеф, но нямаше представа на какво се дължи враждебността на Тейлър. Той не обичаше да й помага. Особено ненавиждаше да бере къпини или да събира орехи със Зак. Тя реши, че изживява тежък период, в който се прощава с детството си, а още не е възмъжал. Вероятно не е лесно да се чувстваш голям, а да не се отнасят с тебе като с такъв. Беше висок почти колкото Джордж, но беше толкова кльощав, че приличаше на военнопленник много повече от Джеф. Дрехите му висяха на него и той се влачеше, като бързо израснало момче, изгубило координация на движенията преди година.
Другите братя бяха започнали да я приемат. Зак беше още малък и се радваше на женската нежност. Всъщност все се мотаеше из краката й. Според нея, той беше единственият, на когото действително се харесваше да живее в семеен уют.
Монти и Хен се държаха с нея значително по-добре. Е, поне Монти. Почти всеки ден й носеше дивеч. При положение, че трябваше да нахрани толкова много гладни гърла, тя му беше благодарна за прясното месо, макар че не й беше лесно да го чисти, приготвя и готви.
Хен не говореше много, но той имаше най-добрите вродени обноски след Джордж. Не забравяше да й благодари, да й каже „Добро утро“ и да й държи вратата. Дребни неща, които той обикновено правеше, без да говори, без да променя изражението на лицето си, но свидетелстващи за учтивост, оценена от нея.
Ала най-голяма промяна имаше у Джордж.
Отначало тя се опасяваше, че интересът му към нея е като този на Люк Кърни. Въпреки начина, по който я гледаше, въпреки характера си, той не казваше нищо, което би я накарало да си помисли, че я харесва. Работата й — да, но не и нея самата. Как да разбере, че се интересува от нещо повече освен от тялото й? Едно физическо докосване, случаен допир, който бе превърнал топлината в лумнал пламък. Дали не бе напуснала Остин и Люк Кърни, само за да открие, че Джордж е също като него? Ако е така, трябваше да се маха оттук. Няма да й е толкова лесно да откаже на Джордж, както отказа на Люк.
Смразяваше се от ужас, като си помислеше, че е толкова безсилна, че ще се колебае не повече от минута. Няма да се даде. Ще се съпротивлява, но вече беше вкусила от поразиите, които докосването на Джордж предизвика в тялото й. Не беше сигурна дали волята й може да устои на една по-продължителна атака.
Но с течение на времето страховете й започнаха да се изпаряват. Джордж отново я отбягваше, но вече не се владееше така безупречно. Под сдържаността му прозираха чувства, които не говореха за безразличие. Не сваляше очи от нея, когато беше в ранчото. Говореше с всеки един от братята си по време на вечеря, но през повечето време погледът му беше вперен в отсрещния край на масата, в нея. Не знаеше дали го съзнава или не, но все по-често я включваше в разговорите им.
Най-голяма промяна обаче се четеше в погледа му сякаш не можеше да й се нагледа, сякаш искаше да научи всичко за нея, сякаш никога не бе виждал толкова обаятелна жена и искаше да я погълне с поглед.
Роуз се опитваше да не отдава голямо значение на това. В края на краищата, тя беше единствената жена наоколо, а и не беше грозна. И все пак се чувстваше по-добре, като си мислеше, че той не би я пренебрегнал, дори и да искаше.
Но онова, което караше сърцето й да бие учестено и коленете й да омекват от вълнение, беше нежността в очите на Джордж. Тя забеляза, че не става въпрос само за физическо желание. Забавляваше се при мисълта, че хладнокръвният Джордж — в мечтите си тя го бе кръстила Свети Георги от Тексаските равнини — трябваше да се бори с физическото си желание като всеки обикновен мъж. Не искаше да изгуби битката, но ако не беше малко смутен от постоянната й близост, това би накърнило женската й суета.
Освен това той я харесваше.
Въпреки че беше непозната и че го ядосваше най-малко веднъж на ден, той я харесваше. Долавяше го в дружелюбността, която проявяваше, когато забравяше да се държи сдържано. Долавяше го в очите му, когато я гледаше, а мислите му бяха заети с друго. Долавяше го в многобройните дребни неща, които измисляше, за да улесни труда й, да направи дните й по-приятни, а взаимоотношенията й с братята му по- гладки.
Понякога се сещаше, че не бива да се държи толкова дружелюбно — забавно беше да го види как се сепва по средата на някаква проява на любезност и се бори дали да продължи, или да се измъкне вежливо, — но нежността в гласа му оставаше. Роуз се съмняваше дали я съзнава.
Тя усещаше, как твърдото й решение да не се омъжва за военен отслабва. Правеше го несъзнателно и изумена установи, че най-активно мисли как да промени мечтите си съобразно с живота на съпругата на военен. В края на краищата, стотици жени го правеха. Защо да не може и тя? Вече бе измислила дузина причини защо Джордж няма да се държи като баща й. Роуз непрекъснато си напомняше, че трябва да овладее чувствата си — Джордж й бе казал, че не иска да се жени, — но губеше битката. Осъзна, че я бе
