може би е единственият начин да накара момчето да не се отдалечава от къщата. След като години наред бе правило каквото си иска, то трудно възприемаше дисциплината.
— Добре, но ако някой стар индианец се промъкне до къщата, ще му пръсна главата.
— Направи го — рече Джордж. — А що се отнася до теб — обърна се той към Роуз, — не искам да излизаш от къщата, освен ако не се налага.
— Не се притеснявай за мен — успокои го тя. — Днешният случай ми стига, за да ми треперят краката месеци наред.
— И дума не вярвам на всичко това — обади се Монти. — Ако някой индианец е достатъчно глупав, за да тръгне след вас, накиснете дрехите му в коритото за пране и го сложете във ваната за пет минути. Повече няма да се мерне насам.
Тя се засмя заедно с всички, но ако питаха нея, индианците можеха да си стоят мръсни.
Роуз изпита лошо предчувствие за шестимата мъже в мига, в който ги зърна през прозореца на кухнята. Нямаше кой друг да минава по този път с изключение на конекрадци, бандити и дезертьори, търсещи щастието си. Тези мъже яздеха яки, добре охранени коне и носеха хубави дрехи. Очите им шареха насам- натам, като че ли описваха наум имуществото, което виждаха.
Не вярваше да са крадци, дошли да огледат ранчото, преди да го оберат. Тук нямаше нищо за крадене. Но те явно търсеха нещо и не бяха особено загрижени по какъв начин щяха да го получат. Такъв вид имаха.
Каквото и да искаха, Джордж беше тук, пред къщата. И той ги бе видял.
Напрежението й обаче нарасна, когато видя, че Джордж се приближава към пушката, облегната на стената на къщата. Двамата с него бяха сами днес. Всички момчета заедно със Соления работеха на един позанемарен участък в околността. Намираха се твърде далече, за да чуят изстрелите.
Без да се замисля, Роуз протегна ръка към ловджийската пушка, която Джордж я бе накарал да държи в кухнята, след като бяха видели индианците.
— Твое ли е това място? — попита един, който явно беше водачът, когато спряха конете си пред къщата.
— Мое и на братята ми — отговори Джордж. — Защо питаш?
— Ние сме от аграрния отдел.
— Как ще го докажете?
Човекът изглеждаше изненадан от въпроса на Джордж. И обезпокоен.
— Няма нужда да го доказваме. Ние сме тук, за да…
— Или си покажете документите, или се махайте от земята ми — рече Джордж и хвана пушката.
Мъжете се размърдаха неспокойно на седлата си, като държаха ръце на пушките. Роуз знаеше, че Джордж няма никакъв шанс, ако започнат да стрелят. Тя облегна края на пушката на отворения прозорец.
— Покажи му документите, Гейб — обади се един, който се намираше най-близо до водача. — Не е необходимо да създаваме паника, освен ако не се налага.
Отзивчивостта на мъжа не премахна страховете на Роуз. Не й харесваха очите му. Бяха мънички и злобни. Освен това говореше с по-ясно изразен североамерикански акцент от първия.
Политически авантюристи.
— По дяволите, Кейто, никой досега не ни е искал документи — оплака се Гейб.
— А трябва — рече Джордж. — Всеки може да дойде тук и да се представя, за който си иска.
— Изглеждат в ред — отбеляза Джордж, след като прегледа подхвърлените му документи, — но ще проверя, когато отида в Остин. А сега кажете по каква работа сте тук?
Гейб бе склонен да се разправя, но Кейто нареди:
— Кажете му.
— Нашата работа е да проверяваме всеки, който притежава земя в областта. А ти явно притежаваш доста.
— Обясних ви вече, че тя принадлежи на мен и на братята ми. Седмина сме.
— Никакви сведения нямаме за братя. Тук фигурира само името Уилям Хенри Рандолф.
— Той е мъртъв.
— Тогава предполагам, че трябва да разговаряме с мисис Рандолф — рече Кейто. — Вероятно е онази млада жена, която гледа от прозореца там?
Роуз понечи да се скрие, но вече нямаше смисъл. Не биваше да слуша разговора — Джордж имаше право да и се сърди, но беше твърде късно да се спотайва.
— Не — отговори Джордж. — Майка ми почина преди три години.
— Имаш ли удостоверение за смъртта на родителите си?
— Мога да ви покажа гроба на майка си, ако искате. А що се отнася до смъртта на баща ми, разчитам на свидетели. Трудно е да получа писмено удостоверение. Той се сражава на страната на Конфедерацията.
— Засега не е необходимо — рече Гейб.
Никой от мъжете не бързаше да слиза от коня си. Усещаше се напрежение, което накара Роуз да се почувства неудобно.
— Не виждам никой от братята ти наоколо.
— Не са тук в момента, но ще се върнат довечера, ако искате да се запознаете с тях.
Гейб погледна Кейто. Роуз нямаше представа какво си мислят, но беше сигурна, че нямаше да са тук, когато момчетата се върнат.
— Не си плащал данъци — каза Гейб.
— Наскоро се прибрах у дома, но съм сигурен, че братята ми са платили всички данъци.
— Ще проверим, когато се върнем.
— Щом не знаете дали сме платили данъците, каква е сумата и кога са платени, тогава не сте от аграрния отдел — заяви категорично Джордж, — така че обирайте си крушите. Веднага!
— Нямахме предвид данъците от минали години — обади се Кейто. — Не си платил за тази година. Тук сме, за да оценим на колко възлиза имуществото ти и да си платиш данъка.
Роуз знаеше, че данъците се плащат чак когато годината свърши, но се съмняваше дали Джордж го знае.
— Защо не слезете от конете и да влезем в кухнята — покани ги Джордж.
— По-добре да останем тук — отвърна Кейто.
Роуз видя, че Джордж се намръщи. Знаеше, че тези мъже ще се опитат да го измамят.
— В нашите документи пише, че притежаваш около шестдесет хиляди акъра.
— Ранчото е на всички ни.
— Не може. Трябва да е на един.
— Не е така.
— Ние познаваме закона…
— Аз също. Какво друго искате да знаете?
Непознатите се пообъркаха от самоувереността на Джордж. Роуз предположи, че никой от тях не си е направил труда да прочете закона, за който говореха.
— Данъкът е два долара за всяка собственост на стойност сто долара. Да видим сега. За шестдесет хиляди акъра данъкът възлиза на…
Роуз ахна. Цифрата беше неимоверно надута. Сигурно са чули отнякъде, че Джеф плаща за запасите им със злато и са дошли да видят колко могат да измъкнат от Джордж. Освен това се съмняваше дали парите изобщо ще стигнат до Остин.
— Не мога да смятам такива големи суми наум — каза Кейто с алчна усмивка, — но става дума за хиляди, платими в злато.
— Нямам толкова пари — отсече Джордж, — да не говорим за злато.
Беше пребледнял, като чу за каква сума става дума.
— До нас достигнаха други приказки — подметна Кейто.
— Не ме интересува какво са ви казали — сряза го Джордж. — Нямам толкова злато.
