— Няма да е повече, отколкото на война.
— Няма да мога да ти платя, докато не продам стадото.
— Засега ми е достатъчно да се храня редовно.
— Не мога дори да ти предложа легло. Къщата едва ни побира.
— Валя само веднъж, откакто минах през Тринити — отговори Соления с безгрижна усмивка. — Пък и съхна бързо.
— Добре тогава. Остави коня си в заграждението. Можеш да дойдеш утре с нас и да огледаш местността.
Отново се отправиха към къщата.
— Щях да забравя — сепна се Соления. — Нося едно писмо. Казаха ми, че е страшно важно, но явно не мога да намеря младата жена, до която е адресирано. Живеела някъде тук, но сигурно не са ми обяснили както трябва.
— Не съм чувал наоколо да живеят жени, било то млади или стари — рече Джордж. — Индианците и бандитите прогониха почти всички оттук по време на войната.
— Как й е името? — попита Роуз.
— Мис Елизабет Торнтън.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Но аз се казвам Елизабет Торнтън.
— Какво съвпадение — рече Соления. — Хората мислят, че ти и тази Елизабет Торнтън сте една и съща жена.
— Но ние сигурно сме. Искам да кажа, че сме.
— Не може да си ти, госпожо. Онази млада дама е неомъжена.
— Аз не съм омъжена — каза Роуз.
— Мислех, че…
— Аз се грижа за домакинството на мистър Рандолф и братята му — Роуз изпита неудобство от настъпилата тишина. — Баща ми ме наричаше Елизабет, но аз предпочитам Роуз — обясни тя.
— Тогава предполагам, че е за теб — рече Соления и й подаде писмото.
— Тя погледна пощенския печат и леко пребледня.
— Какво има? — попита Джордж.
— Нищо — отговори тя. — Само дето е от човек, за когото мислех, че ме е забравил — тя мушна писмото в джоба си. — Предполагам, че искате да си поговорите по мъжки. Аз се връщам в кухнята. Довечера ще трябва да нахраня седем, гърла.
— Имаш петима братя? — попита удивен Соления.
— Шестима. Единият още не се е прибрал от войната.
— Тя роднина ли ви е? — попита Соления, след като Роуз излезе.
— Не.
— Крие ли се от някого?
— За какво по-точно намекваш? — попита Джордж с нарастващ гняв и любопитство.
— За нищо особено. Необичайно е за млада жена да живее с толкова много мъже. Нали знаеш какви клюкарки са жените.
— Наоколо няма жени, за да клюкарстват.
— Много добре.
Джордж не продължи разговора, защото знаеше какво има предвид Соления. С идването си на работа при тях Роуз бе опетнила доброто си име.
Но тя сигурно е съзнавала риска, на които се излага, като приема работата. Каквото и да е станало, не го засягаше. И определено не беше по негова вина.
Но това не го успокои. Хората нямаха право да съдят Роуз. Нямаха добро мнение и за Пийчис и за мисис Ханкс. Но Роуз беше дъщеря на янки. Тя беше млада, неомъжена и по-красива от собствените им дъщери.
— Няма какво толкова да ти показвам — обърна се Джордж към Соления. — Освен къщата и кокошарника, имаме заграждения за животните. И един бик, за когото се надяваме да подобри стадото ни.
— Разбирам малко от бикове — рече Соления. — Дай да го видя.
— Джордж каза ли, че можем да се отдалечаваме толкова много от къщата? — попита Зак.
— Не го попитах — отвърна Роуз.
— Каза, че ще ме окове с верига за портата, ако разбере, че съм преминал потока.
— Мислиш ли, че и мен ще окове?
Зак се ухили.
— Той не би оковал една дама.
— Кой каза, че съм дама?
— Джордж.
Възможно е, помисли си Роуз и забрави за всичките си доводи, с които искаше да си го избие от главата. Тя се бе овладяла, след като заяви на Джордж, че няма да го целуне отново. Той не искаше нищо обвързващо, а тя не искаше да има нищо общо с военен. Той се държеше настрана и тя се държеше настрана, но бе почувствала необходимост да се измъкне от тази къща. Понякога имаше чувството, че тя я задушава.
— Гледай за цветя — каза Роуз на Зак. — Искам да набера един букет за кухнята.
— Обичат ли ги? — попита Зак.
— Разбира се. Кой не ги обича?
— Мъжете — отговори Зак, като закрачи по-наперено. — Това са момичешки работи.
— Кой ти каза това?
— Не е нужно някой да ми ги казва — заяви момчето.
— Аз си го знам.
— Добре де, момичетата обичат цветята, затова гледай добре.
— Обзалагам се, че ще намерим хиляди край потока — каза Зак и хукна напред. — Монти каза, че било имало маргаритки навсякъде.
Роуз се въздържа да го поправи. Бяха излезли на разходка. И двамата заслужаваха да се чувстват напълно свободни и да се забавляват. Най-вече, не искаше да мисли за Джордж. Именно това й желание я накара да излезе от къщата. Ако си развалеше и разходката сред природата, нямаше къде другаде да отиде.
Тя забърза да настигне Зак, като поспря за малко само за да запомни къде са къпините и орехите, които видя по пътя.
Роуз не можеше да свикне с дивия пущинак — нещо средно между пустиня и джунгла, цялата покрита с тръни — но днес той й се струваше дружелюбен и приветлив. Защо не взеха кошница с храна? Денят беше топъл, но не и горещ. На около миля от къщата, ги примамваше дъбова горичка. След продължително ходене Роуз щеше да е доволна, да се поразходи на сянка. Седна на един повален ствол и се отпусна, за да поеме хладината. Зак дойде след няколко минути и веднага нагази в потока. Тя не проумяваше защо водата, особено ако има и кал в нея, привлича толкова силно малките момчета. Двамата по-големи сина на семейство Робинсън имаха способността за нула време да откриват всяка кална локва в Остин.
В следващия миг обаче Роуз отново мислеше за Джордж, като се питаше дали и той е обичал да се цапа като малък, дали е бил очарователен като Зак, дали синовете му ще бъдат като него.
Въздъхна и стана. Не искаше да мисли за Джордж днес. Само я заболяваше главата, а не стигаше доникъде.
— Хайде, Зак — викна тя на момчето. Той се беше качил на едно дърво и пълзеше по клона, надвесен
