— Някой идва — рече Роуз, като избърса една сълза от бузата си. — Няма значение какво изпитваме, между нас не може да има нищо. Освен ако не искаш да се ожениш за мен.
Тя избяга в кухнята.
Джордж се почувства подлец. Повтаряше си да внимава от самото начало и въпреки това се бе впуснал в тази авантюра, съзнавайки, че не може да й предложи брак, след като имаше намерение да замине след година. Роуз трябваше да му удари шамар. И да си стегна багажа.
Презираше се. Ако егоизмът му я принудеше да се върне в Остин при хора като Люк Кърни, щеше да се окаже достоен син на баща си.
Той понечи да тръгне след нея, но някакъв непознат ездач се беше приближил до къщата. Джордж се запъти към него. Беше висок почти колкото Джордж, но не и едър като него. Раменете му бяха тесни и вървеше приведен до кръста. Беше мръсен и небръснат, но износената му, изпокъсана униформа на войник от Конфедералната армия му гарантираше радушен прием.
— Здрасти — рече непознатият. — Търся работа. Казаха ми, че ранчото ти почти не е пострадало от войната за разлика от останалите.
— Я се огледай — отвърна Джордж. — Това ли е представата ти за добре запазено ранчо?
За пръв път, откакто се бе върнал тук, Джордж огледа ранчото през погледа на непознатия. Резултатът го порази. Грубите греди на къщата и калта между пукнатините му придаваха вид на дом на някой беден, мръсен фермер, където дядото на Джордж би се срамувал да пусне и робите. Огражденията за добитъка, разцъфтялата градина и чисто новият кокошарник не можеха да заличат неприятния ефект от прострените на въжето дрехи, пилетата, ровещи за личинки, и легена за миене, захвърлен върху пълното с пепел огнище само на няколко крачки от входната врата. Стъпалата водеха към открития коридор между двете половини на къщата, който нямаше нищо общо с изисканото антре, облепено с тапети в Ашбърн, както и с полирания под от борови дъски и виещото се двойно стълбище.
Изведнъж Джордж се почувства беден. Винаги бе гледал света от интериора на елегантно жилище; беше си позволявал гостоприемство, зависещо от труда на дузина слуги. Винаги е бил Рандолф от фамилията Рандолф от Вирджиния, привилегирован, ухажван, известен от Масачузетс до Джорджия.
Но пред очите на непознатия стоеше само един беден фермер от Тексас, едва ли по-заможен от самия не го, без репутация, без високо обществено положение. Той беше само Джордж Рандолф.
Беше никой.
Но веднага след това съкрушително осъзнаване се появи друго. За пръв път в живота си той се почувства освободен от фамилията Рандолф от Вирджиния; нямаше защо да поддържа репутацията си. И ако искаше да бъде такъв, какъвто е, трябваше да си го извоюва сам.
Не успееше ли, щеше да изчезне безследно. Във Вирджиния един Рандолф никога не можеше да си позволи да изчезне безследно от очите на обществото. В Тексас, обикновеният Джордж Рандолф вече го бе направил.
Дотолкова бе вглъбен в мислите си, та не съзнаваше, че непознатият отговаря на въпроса му.
— Имаш покрив над главата си. Това е много повече, отколкото съм виждал другаде.
Роуз бе застанала до Джордж, за да се включи в разговора.
— Няма ли да влезеш? — попита тя. — Готвя задушено. Добре си дошъл да похапнеш.
— Благодаря, мисис. Трудно е човек да напълни корема. Рядко ми се случва.
— Разседлай коня си — предложи Джордж, засрамен от проявата си на негостоприемство. — Най- малкото, което можем да ти предложим, е няколко часа почивка от пътя.
— Страшно съм ви задължен — отвърна непознатият.
Той слезе от коня и Джордж му помогна да махне седлото и да вкара животното в ограждението. Когато влязоха в кухнята, Роуз бе сложила на масата чиния задушено, царевичен хляб и голяма чаша мляко.
— Отдалеч ли идваш? — попита тя.
— Чак от Джорджия — отвърна той. — Почти нищо не бе останало от родния ми дом, затова реших да ходя насам-натам. В Алабама беше по-хубаво, само че там нямат пари. В Мисисипи беше още по-зле. Тук, в Тексас, като че ли нещата са по-добри.
Роуз напълни отново чашата му с прясно мляко.
— Не искам да любопитствам — рече тя с хитра усмивка, — но с кого имаме честта да разговаряме?
— Положението наистина не отива на добре, щом забравям за добрите си обноски — усмихна се в отговор той. — Името ми е Бентън Уйлър, но по-добре ме наричайте Соления.
— Защо те наричат така? — попита Роуз.
— Приятелите от компанията ми ме кръстиха така, защото слагам много сол в яденето. Старата ми майка често казваше, че това ще ме убие един ден.
— Братята ми и аз се прибрахме тук едва преди няколко месеца — каза Джордж и седна на масата.
Докато Соления похапваше от задушеното еленско месо, което Роуз бе сготвила за вечеря, трите парчета царевичен хляб, останали от закуска, и изпи още две чаши мляко, двамата с Джордж разговаряха.
— Срещнах хиляди бивши войници от Конфедералната армия. Всички търсеха работа. Много от тях водеха и семействата си.
— Тук не сме много по-добре — отговори Джордж.
— Ами тогава ще продължа по-нататък — рече Соления.
— Чудя се накъде да те упътя. Защо не опиташ в Остин или Сан Антонио?
— Вече бях в Остин. Там ми казаха за твоето ранчо. Мисля, че е по-добре да тръгна на запад. Може би чак до Калифорния или Орегон.
Обсъдиха предимствата на златотърсачеството пред фермерството, на поддържането на ранчо вместо да се биеш с индианците, на чифликчийството пред започването на бизнес в нов град.
— По-добре да тръгвам — каза Соления и стана. — Искам да измина петдесет мили на запад оттук преди залез слънце. Благодаря за храната, мисис. Никога не съм ял по-вкусна гозба през живота си.
Излязоха навън. Няколко минути Соления стоя загледан в далечината, като явно не му се тръгваше.
— Старият Бони сигурно ще е много разочарован да изпита отново тежестта на това седло отново.
Роуз и Джордж го придружиха до ограждението за конете.
— Нали искаше да подбереш няколко крави за продан тази есен? — прошепна Роуз на Джордж, когато Соления тръгна към коня си.
— Да.
— Ходил ли си някога да избираш добитък?
— Не.
— А Хен или Монти?
— Не.
— Тогава ще имаш нужда от помощ първо при подбирането, а после за докарването.
— Възнамерявах да наема хора, когато сме готови да тръгнем.
— Ще ти трябват повече хора за подбирането и за жигосването, отколкото за из път. Те ще очакват да им платиш, след като продадеш стадото. Засега само ще трябва да ги храниш. Вероятно ще си готвят сами.
— Не знам дали ще мога да си го позволя. Ще получим само няколко долара, ако ги продадем за кожи.
— Тогава ги закарай на север от Мисури. Един човек мина през Остин преди няколко месеца и каза, че в Сейнт Луис получил тридесет долара за всеки млад бик.
— Тридесет долара! — Джордж едва не се задави. — За тези пари мога да купя стотина телици от мистър Кинг. Сигурна ли си, че няма да искат да им се плати сега?
— Питай го.
— Една минутка — викна Джордж на Соления. Човекът бе довел коня до оградата на заграждението. — Мисля да отидем да подберем добитък. Имам намерение да изпратя едно стадо на север към Мисури. Интересува ли те такава работа?
— Разбира се.
— Може да има престрелка.
