го оставиш сам. Остави го или да плува, или да потъне. Не го ли направиш, ще те завлече на дъното със себе си. Както и цялото ти семейство.
— Знам.
— Тогава защо не си му го казал?
— Защото е мой брат. Не мога да му обърна гръб.
— И затова обръщаш гръб на себе си, на другите си братя, на кариерата си и на мен. Ще му позволиш да направи всички нещастни.
— Няма да се върнеш, след като отидеш в Остин, така ли?
— Ти искаш ли да се върна?
— Да.
— Защо? Само не казвай, че е заради готвенето и чистенето. Пийчис Макклауд ще го върши по-добре от мен.
— Пийчис не може да го направи и наполовина добре, колкото теб.
Защо не й говореше винаги по този начин? Защо трябваше да чака да му съобщи, че напуска, за да й каже нещо хубаво?
— Няма смисъл да се връщам тук. Нищо няма да се промени. Винаги ще си остана янки. Ръката на Джеф няма да се върне. А ти ще чакаш удобна възможност да са махнеш и да отидеш в армията.
— Ние имаме нужда от теб. Не само заради готвенето. Ти ни помогна да се почувстваме като единно семейство.
— Докато Джеф не разбра, че съм янки.
— Зак има нужда от теб. Не съм съзнавал досега колко е важно за едно малко момче да има жена край себе си; някой, който да не забравя, че той е дете и да не очаква нещо повече от него.
Понякога й се искаше да го удари, да го разтърси, докато зъбите му затракат. Никога ли не мислеше за нея? Или за себе си? Не беше сигурна, че може да мисли за себе си, без да мисли и за братята си.
— Аз съм много привързана към Зак — рече Роуз с треперещ глас. — Той е чудесно хлапе, но не мога да остана тук, само за да му бъда майка. Един от вас ще трябва да се ожени, ако искате жена за това.
— Няма начин това да стане.
— Знам. Близнаците са прекалено малки, Джеф е прекалено огорчен, а ти мразиш жените. Съжалявам, Джордж, но не мога да помагам на семейството ти. Опитах се, но не мога повече.
— Аз не мразя жените.
— Твърдо си решил да не се жениш. Това е същото.
— Аз много те харесвам. Не че… Ако нещата бяха по-различни…
— Да, но не са. Тежи ти семейството и някакъв ужасен страх, от който те полазват ледени тръпки, когато си помислиш за женитба.
— Какво имаш предвид?
— Не съм глупава, Джордж. Ти си съвсем нормален мъж. Имаш съвсем нормални потребности и желания. И не ми казвай, че не искаш жена и семейство. Никога няма да си щастлив без тях. Сам си си внушил, че не си годен за семеен живот, че не обичаш да носиш отговорност, но това не е вярно. И не ми казвай пак, че си се върнал вкъщи само заради Джеф. Не си му обръщал внимание, откакто аз съм тук.
Отново сгреши и надрънка куп неща, когато трябваше да мълчи. Само че този път нямаше какво да губи. Никакво значение нямаше да има, ако Джордж се разяреше дотолкова, че да я изгони. Тя и без това напускаше.
— Ти се върна, за да се грижиш за семейството си, защото така искаше. Остана тук, защото така ти харесваше. Дори и мен взе под своето крило. После прибра Соления и скоро ще добавиш още бивши войници от Конфедералната армия. Ти си човек, който не може да живее без подчинени. Те те карат да се чувстваш по-силен.
— Грешиш. Нямам представа защо мислиш, че…
— Повтаряй си всички тези лъжи, ако трябва, но аз не искам да ги слушам повече.
— Добре тогава, това не е лъжа — не искам да заминаваш. Дойдох, за да те помоля да размислиш.
Сякаш земята се разлюля под краката й. Беше избухнала, изля яростта си с пълна сила и сега той я изненада.
— Защо искаш да остана? Не заради Зак. Не заради другите. Само заради теб.
В същия миг Роуз съжали за казаното. Може би единствената причина да дойде при нея бяха братята му. Нямаше да може да понесе това.
— Харесвам те — призна без желание Джордж. — Харесвам те от самото начало. Възхищавам се от смелостта и енергията ти…
— Дотегна ми от възхищението ти. Не можеш ли да почувстваш нещо по-непринудено?
— Възхищението ми към теб ме накара повече да те харесвам — отговори Джордж, като държеше на своето. — Получих достатъчно много уроци относно значението на смелостта, за да я пренебрегна отново.
— Добре де, харесваш смелостта и енергията ми. А нещо друго у мен не харесваш ли?
— Но те са част от теб. Нямаше да си същата без тези качества.
— Може би аз съм сгрешила — рече отчаяно Роуз. — Може би ти си напълно неподходящ за съпруг.
— Искаш да ти кажа, че за мене си красива — каза Джордж, — че непрекъснато мисля за теб, че протягам ръка, за да те докосна?
— Да! — възклицанието се изтръгна като въздишка от гърдите на Роуз, като сбъдване на дълго лелеяно желание, като отговор на всички въпроси, свързани с любовта й. — Точно това иска да чуе всяка жена от мъжа, когото…
— Когото? — попита той.
— Довърши онова, което искаше да кажеш — продължи Роуз. Тя не можеше да му каже, че го обича.
— Никога не съм вършил нещо по-трудно от това да те държа на разстояние от теб. Не можеш да си представиш колко пъти съм искал да те докосна, да…
— Кажи ми — замоли го Роуз. — Винаги съм мислила, че не ти е трудно да се държиш на разстояние.
Джордж се приближи до нея.
— Ти си красавица, Роуз. Цял един живот няма да ми стигне, за да ти разкажа за всичко, което ми мина през ума, откакто си тук.
— Не ми каза
— Бях започнал, но ти ми заяви, че нищо няма да излезе.
— Забрави какво съм ти казала.
Той се приближи още малко.
— Не знам как да изразя чувствата си с думи. Никола не съм срещал жена като теб. Ти не искаш да говоря за възхищението си, но как да те накарам да разбереш, без да го направя? Не искаш да говоря за смелостта ти или за енергията ти, но те са част от тебе, така както очите и устните ти.
Той протегна ръка и леко я докосна по бузата. Роуз не можа да се съсредоточи, за да му отговори.
— Знам, но когато говориш за устните ми, някак не се чувствам такова ужасяващо бреме.
— Виждал съм много красиви жени. Доскоро светът като че ли беше пълен с тях. Но за тях красотата беше самоцел. Те бяха само вежди, устни, кожа, коса и нос, които толкова държиш да възхвалявам. Но нищо повече. Сбор от красиви части.
Ръката му се плъзна по нейната. От допира му изпита силно, почти болезнено усещане.
— Мислиш ли, че съм приятна за гледане?
— Да. Дори Монти смята, че си хубава. А щом си успяла да отклониш поне за пет минути вниманието му от кравите, значи си изумителна.
Роуз се засмя весело, въпреки усещането по ръката си.
— Никога не съм предполагала, че ще се радвам на комплимент, изразен по този начин, но се случиха толкова неща, които не съм очаквала.
— Не ме бива много, а?
