ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Мислех, че в Южна Джорджия няма Господ, но това място надминава всичко.
Бяха пътували часове наред — по тесни пътечки из гъсталаците, през няколко сечища и дузина плитки поточета, — без да зърнат къща или някакъв друг признак на човешко съществуване. Джордж караше каруцата. Роуз седеше до него. Соления яздеше отстрани. Цяла сутрин ги бе забавлявал с веселото си бърборене.
— И по нашите места имаме трънаци, но те не са нищо в сравнение с това тука — рече Соления, като посочи към извисяващите се храсталаци, които се простираха мили наред. — Не мога да разбера как кравите ви влизат и излизат оттук с тези рога. Майка ми имаше една стара млечна крава с рога като свинска опашка. Веднъж се оплете в някаква глициния и си счупи врата. Жалко. Така и не намерихме друга крава да ни дава толкова много сметана.
Джордж изобщо не проявяваше интерес към глицинията на Соления, нито към кравата му. В главата му се въртяха само две неща: близостта на Роуз и възникващата у него убеденост, че решението му да остане ерген не е толкова твърдо, колкото си бе мислил.
Роуз никога не бе изглеждала така хубава и желана. Не знаеше дали това се дължи на факта, че го напуска, или на роклята, прилепнала към тялото й, която очертаваше формите й. Редицата копчета, стигаща до врата й, запазваше скромността й, но гърдите й изпъкваха както никога досега. Скованата й стойка само още повече ги подчертаваше.
Изкушението да протегне ръка и да сложи длан върху гърдите й беше прекалено силно, за да го преодолее. Не му беше приятна мисълта, че е роб на страстта си, но не можеше да се сдържа, когато Роуз седеше само на някакви си изнервящи инча от него.
Можеше да се намира и на хиляда мили от него. Пак щеше да усеща напрежението помежду им. Знаеше, че тя не желае да говори за онова, за което мислеше. А и той не я подтикваше да наруши мълчанието си. Снощи бе говорила прекалено много.
Но той не бе говорил достатъчно.
Беше й казал, че се възхищава от нея, че я харесва, но не бе споделил за болката, която заминаването и щеше да му причини.
Не можеше да й го каже, защото го осъзна едва тази сутрин. До мига, в който тя излезе от къщата с чантите в ръце, той не бе подозирал за истинската сила на чувствата си. Не бе очаквал, че ще му е приятно тя да замине, но и не бе очаквал, че му идваше да падне на колене и да я моли да остане.
Вероятно тя имаше право, като мислеше, че Джордж никога няма да е щастлив и доволен, ако не се ожени, но той нямаше друг избор, значи беше без значение, дето и двамата съзнаваха, че желаят едно и също, но не можеха да го имат. По-добре да се разделят набързо. Болката нямаше да е толкова силна.
А болка изпитваше. Както и гняв. При това учудващо силен гняв. Би трябвало вече да се е примирил. Като че ли целият му живот представляваше поредица от неизпълнени обещания.
Но най-много го болеше, защото тя си заминаваше с мисълта, че той не изпитва нищо повече към нея освен страст. В нейните очи той не беше по-различен от Люк Кърни в това отношение. Не би го преживял, ако разбереше, че тя го презира.
Може би щеше да е по-добре, ако й бе казал защо не може да се ожени, защо не иска семейство. Но снощи някак не беше удобно. Сега също. След като бе решила да се връща в Остин, нямаше да е честно да я спира.
При това той много добре знаеше, че тя трябва да си замине.
Цяла нощ бе лежал буден, като се напрягаше да измисли друго разрешение, но не можа. Ще си наемат нова домашна прислужница, някоя, която няма да бъде свързана със Съюзническата армия на Северните щати.
Армията. Странно. Докато се прибираше у дома от Вирджиния, той по цели седмици прехвърляше наум териториалните фортове, като се мъчеше да прецени кои му предлагат най-добри шансове за успешна кариера. Когато бе попитал за Тексас, нямаше предвид добитъка или ранчото. Искаше да знае за сраженията с индианците, за фортовете и за хората, които командваха там. Дори и след като се прибра вкъщи и разбра, че ще трябва да поизчака, преди да се освободи, за да замине, той започна да се притеснява, че колкото по-дълго чака, толкова по-трудно ще му бъде да направи кариера. Едва сега осъзна, че не се беше сещал за армията седмици наред. През цялото време бе мислил за огледа на добитъка и за програмата по оплождането на стадото. Дори смяташе да построи нови ограждения за добитъка, навес, обор за бика и може би да поразшири къщата.
Мислил бе за Роуз.
И беше щастлив.
Много по-щастлив, отколкото се помнеше. Дали пък Роуз нямаше право, като твърдеше, че той иска да избяга от нещо, пред което не желае да се изправи.
Не. Истината беше недвусмислена.
Никога нямаше да се ожени.
Остин се намираше на северния бряг на река Колорадо и бе избран за столица на Тексас през 1839 година. Едуин Уолтър бе разположил града в квадрат и всички улици се пресичаха под прав ъгъл. Улиците, водещи на изток и на запад, носеха имената на тексаски дървета, като „Вечнозелен дъб“, „Кипарис“, „Орех“, „Черница“, „Мескит“. А онези, които водеха на север и на юг, бяха наречени на реки в Тексас. Единственото изключение беше авеню „Конгрес“, която минаваше през средата на града. Имаше площад „Столица“, но обществените сгради бяха наредени покрай южната част на авеню „Конгрес“. Складовете за оръжие, казармите, складовете за стоки, хамбарите и огражденията за добитъка се намираха на „Уолър Крийк“, близо до югоизточния край.
Летният зной бе превърнал улиците в прашно огнище. Бе накарал жителите да се затворят в домовете си.
Джордж спря каруцата пред хотел „Булок“. Той се намираше на ъгъла на улица „Орех“ и авеню „Конгрес“ и беше най-големият и хубав хотел в града.
— Какво ще правиш сега? — обърна се Джордж към Роуз.
Не можеше да я остави ей-така и да забрави за нея. Трябваше да се увери, че всичко с нея ще бъде наред.
— Мисля да проверя дали Доти ще ме вземе отново на работа. Може би сега нещата са се променили.
— А къде ще живееш?
— В старата си стая.
Точно това си и мислеше. Тя нямаше нито работа, нито жилище.
— Остани в хотела, докато си намериш работа и квартира.
— Дотогава може да мине много време.
— Аз ще бъда в града, докато търся помагачи.
Това нямаше да му отнеме и половин сутрин, но щеше да остане седмица, ако бе необходимо. Роуз се колебаеше.
— Ще платя за стаята ти. Вината, че се връщаш толкова рано, е наша.
— Не мога да ти позволя да го направиш.
— Нека да плати — посъветва я Соления. — Винаги съм казвал, че няма смисъл да харчиш собствените си пари, след като можеш да харчиш парите на някой друг.
— Предпочитам да си платя всичко сама — настоя Роуз.
— И аз предпочитам да си имам своя собствена ферма, отколкото да работя за Джордж — отвърна Соления, — но няма как.
Джордж извади няколко златни монети от джоба си и ги подаде на Роуз.
— За три месеца. Това е най-малкото, за което се договорихме.
Тя погледна златните монети, които блестяха в ръката й. После погледна него.
— Това ли е всичкото ти злато?
