Искаше й се да обсъди покупките с някоя друга жена, например с мисис Доби, собственичката на магазина, но по стиснатите й устни и смръщеното чело личеше, че успехът на Роуз й е неприятен. Подобно на повечето жени от града, тя вероятно си мислеше, че такива като Роуз не бива да се смесват с по- издигнатите от тях.
В края на краищата за момиче като Роуз имаше само един начин да върже порядъчен мъж като Джордж Рандолф. А и какво друго можеше да се очаква? Дори и най-големият тъпанар би казал, че тя е направила всичко възможно да се вкопчи в него, докато са били сами. Пък и защо не? Той си имаше собствено ранчо и злато, което нямаше нищо против да похарчи за тази уличница.
Именно такива мисли четеше Роуз по лицето на мисис Доби. Присвитите й устни не проронваха нито дума.
Роуз избра мека памучна дамска риза, украсена с розова панделка, още две като нея, гарнирани със синьо и зелено, чифт лъскави черни обувки с копчета и високи токове, официална рокля, шапка с широка права периферия, по краищата с тюл, и две нощници — най-красивите в целия магазин. Избра си и чифт изящни бели пантофки, метър жълта панделка и две букетчета изкуствени цветя.
Занесе покупките си на касата.
Мисис Доби се намръщи още повече, когато Роуз сложи нещата на щанда. Така стисна устни, сякаш беше налапала лимон.
— Харчиш парите на човека още преди да се оженил за тебе — отбеляза тя. — Ами ако се откаже?
— Това са мои пари — рече тихо и с достойнство Роуз. — Ако се откаже, купила съм си само неща, които са ми необходими.
— Тези нощнички няма да ти трябват — продължи мисис Доби, а в очите й проблесна злоба. — Свестните момичета не се разхождат с такива дрешки, дори и след като се омъжат.
— Нямам намерение да се разхождам с тях.
— Мислиш, че по този начин ще ти бъде верен ли?
Роуз се бе опитвала да запази добрия си тон. Опитвала се беше непрекъснато да си напомня, че е възпитана да се държи като дама. Опитвала се беше да не забравя предупреждението на баща си да не изпада до равнището на другите хора. Но сега й се прииска да го направи. Искаше да ги накара да вкусят от онова, което и бяха причинявали през всичките тези години.
— Дамите в Остин са ми доказали, че не е необходимо съпрузите им да са им верни — отговори тя.
Мисис Доби така се наду, че Роуз едва се сдържа да не прихне. Знаеше, че не е хубаво да изпитва удоволствие, че успя да си го върне, но не съжаляваше.
— Ако жените като тебе не съблазняваха порядъчните мъже…
— Никога не съм съблазнявала мъж през живота си, било то женен, или не — заяви Роуз твърде ядосана, за да е интересува дали хората в магазина я чуват. — Исках само да ме оставите на мира. Но всички вие ясно показахте, че желаете да се махна оттук. Е, махнах се. Казвахте, че трябвало да се омъжа. Е, омъжвам се. Би трябвало да сте доволни.
— Всяка почтена жена ще спи по-спокойно, като знае, че си омъжена и че те няма тук — обади се Хети Льобланш, която се приближи зад гърба й.
— Само че ще спите сами, независимо колко спокойно — сряза я Роуз. — Хорас просто ще си намери друга фуста, която да задиря.
Без да обръща внимание на почервенялото лице на Хети и на яростта на мисис Доби, Роуз продължи с покупките си.
— Искам малко розова вода… Не, голямото шише… И три сапуна с аромат на теменужка. Искам също онази рокля от манекена на витрината.
Жените бяха стъписани от разточителните й покупки, но като чуха за роклята, останаха втрещени.
— Имаш предвид бялата рокля ли? — попита мисис Доби.
— Та тя струва петнадесет долара — възкликна Хети Льобланш.
— За какво ти е такава рокля в краварското ранчо? — настоя Хети. — Ще я съсипеш веднага щом я облечеш.
Роуз хвърли парите на щанда, сякаш всеки ден харчеше по петнадесет долара.
— Голяма работа, като я съсипя. Джордж обеща всяка година да ми купува нови дрехи и да ми дава пари, които да харча, за каквото си искам.
Нито мисис Доби, нито Хети можаха да отговорят на това. Мъжете в Тексас нямаха навика да дават на жените си пари за харчене. А що се отнасяше до дрехите, най-често им казваха да си ги ушият сами.
Роуз не си направи труда да им съобщи, че това е част от трудовия й договор. Джордж не й беше обещавал нищо, като станеше негова съпруга.
— Увий добре всичко — нареди тя на мисис Доби. — Ще трябва да издържи на дългия път.
— А бялата рокля?
Тя все още беше на манекена.
— Ще я взема със себе си. Увий я в малко хартия.
Докато мисис Доби увиваше покупките, Роуз продължи да се оглежда наоколо, сякаш се канеше да купи още нещо. С крайчеца на окото си наблюдаваше как мисис Доби сваля бялата рокля от манекена.
— Сгъни я много внимателно. Не искам да се смачка.
Собственичката на магазина се намуси още повече, но се погрижи за роклята.
— Изпрати някой да занесе пакета в хотел „Булок“ — каза Роуз, след като прибра рестото. — Аз съм в седма стая.
— Уличница! — изсъска Хети преди вратата да се затвори след нея.
Роуз с усилие потискаше доволната си усмивка, докато се връщаше в хотела. И тя нямаше нищо общо с моментното удоволствие да си върне частичка от омразата, която се бе трупала върху плещите й толкова дълго време. Току-що бе решила, че бялата рокля ще бъде първият изстрел в атаката да накара съпруга си да се влюби в нея. Джордж Уошингтън Рандолф може би не го съзнаваше, но тя възнамеряваше да завладее всяко кътче на сърцето и ума му. Включително и да узнае тайните, които криеше дълбоко в себе си.
Джордж не бе мислил кой ще дойде на сватбата, но дори и да беше мислил, никога не бе очаквал, че толкова много хора ще изпълнят фоайето на хотела. Дори и хотел като „Булок“ не можеше да побере всички. Сякаш целият град искаше да се натъпче вътре. А жените не се свеняха да изблъскват мъжете, за да минат по-напред. Няколко от тях бяха успели да се доберат до първите редове, въпреки че бяха пристигнали, след като всички места бяха заети. Доти седеше най-отпред.
— Искам да я видя омъжена, както се полага — обяви тя пред всички. — Той я поиска и аз ще се погрижа да я получи.
Останалите жени изявиха същата твърда решителност, само че Джордж не разбираше защо. Венчавката не беше нещо, което би им доставило удоволствие. Пийчис Макклауд седеше в центъра на цялата група като ангел на отмъщението. На Джордж не му беше ясно защо е дошла — вдовицата Ханкс и Бертилда Хубер също бяха там, — освен ако не се надяваше да присъства на изключителното събитие Джордж да промени решението си в последния момент.
Градусът на напрежението в помещението беше толкова висок, че той започна да се чуди дали седемдесетте мили между Остин и ранчото му могат да го измерят.
— Ето я, идва — извика някой.
Зрителите започнаха да се бутат, за да направят място на Роуз да мине. Джордж не я беше виждал, откакто се завърна от пазаруването.
Промяната в нея го изуми.
От съсипаната, изморена и изтощена жена от вчера нямаше и помен. Бялата рокля бе сватбената й рокля, а изящните пантофки — сватбените и обувки. Жълтата панделка бе сплетена в мрежичка, придържаща дългата й коса, която откриваше лицето й и се спускаше като водопад по гърба й. Бе вплела в косата си китките изкуствени цветя. Но усмивката, която преобразяваше лицето й, беше най-поразителната промяна. Тя и огромните й кафяви очи.
Беше същинска булка.
Булка, която той виждаше за пръв път.
