време да произнесе съдбоносните думи.
— Баща ни беше по-хубав от дъба — каза Джордж, като следваше някаква своя насока на мисли, която Роуз не можеше да долови. — Само че беше разяден. Подъл и разяден. Майка ни се мъчеше да скрие това, но аз го виждах. Всички го виждахме.
Роуз имаше чувството, че живее с двама души, които не виждаше, с които не можеше да разговаря, да спори или да прогони. Двама души, застанали между нея и Джордж. Между братята Рандолф и щастието. Те бяха като призраци, вселили се в живота им от яд, че са съсипали собствения си живот.
— Това го има у всеки от нас. Затова Джеф е толкова язвителен, Монти — готов да предизвика целия свят, Хен обича да убива, а Тейлър мрази хората. Това накара Мадисън да обърне гръб на всички и да се махне.
— Но какво има у теб? — попита тя.
Ако скоро не й станеше ясно за какво става дума, съвсем щеше да загуби нишката на разговора.
— Разяждането — отговори той. — То е там и работи в очакване на бурята. Тогава ще избие на повърхността и ще ни унищожи.
— Ти и братята ти съвсем не сте лоши — побърза да го увери Роуз. — Дори Джеф.
— Аз съм най-лошият от всички — заяви той, без да обръща внимание на думите й. — Аз съм също като баща ни.
— Но това е абсурдно — възрази Роуз.
Би се разгневил, ако го чуеше от устата на някои друг.
— Няма да бъда добър съпруг. Баща ни се опита, но ни накара да го намразим. Последното нещо, което искам, е да ме намразиш.
Лъч на прозрение проблесна в мъглата. Джордж виждаше недостатъците на баща си в себе си. Страхуваше се да не допусне същите грешки.
— Ти изобщо не си като баща си — увери го Роуз. — Може би не винаги с желание поемаш отговорността си — на никого не му харесва да го прави постоянно, — но я поемаш, защото обичаш братята си.
— Но…
— Знаеш, че никой не ще направи онова, което ти правиш. Няма да отидеш в армията, докато не се увериш, че те могат сами да се грижат за себе си.
— А нашият баща ни заряза — прошепна той.
— Могъл си да останеш в армията след войната, но не си го направил. Могло е да ти писне от Монти и Джеф и да ги изоставиш, но не си го направил.
Джордж не изглеждаше убеден.
Роуз реши, че е настъпил моментът да стигне до същината на проблема. Ако той не желаеше да го споменава, тя щеше да го спомене.
— Ако се мъчиш да ми кажеш, че си направил грешка, като си се оженил за мен…
Промяната настъпи моментално. Джордж вече не беше объркан и не се оправдаваше.
— Никога не съм казвал, че не искам да се оженя за теб, нали?
— Не, но помислих, че имаш предвид…
— Исках да се оженя за тебе много повече, отколкото някога съм мислил. Но за човек като теб всичко трябва да бъде идеално. Ти трябва да имаш мъж, който да те обича повече от живота си, който да е достоен за любовта, която ще му дадеш, който желае същите нища като теб и няма да съсипе всичко, до което се докосне.
— Ти няма да съсипеш нищо.
— Ще го съсипя. Аз съм най-опасният от всички.
— Но защо?
— Заради кръвта ми.
— Не разбирам.
— В семейството ни има лоша кръв. Тя тече във вените на всички ни.
Ако не знаеше, че е ужасно сериозен, Роуз щеше да си помисли, че алкохолът напълно е замъглил разсъдъка му. На вратата се почука. Соленият влезе с димящ кафеник и две чаши.
— Помислих, че и ти ще искаш кафе.
Роуз поклати глава. С четири очи чакаше Соления да налее кафето. Изгаряше от нетърпение Джордж да изтрезнее, за да може да обясни за какво говори.
Въпреки че не обичаше кафе, Джордж го изгълта набързо. Вероятно беше прекалено горещо и не можеше да усети вкуса му. Сигурно бе изгорило устата и гърлото му. А може би беше прекалено пиян, за да почувства нещо.
— Аз съм в съседната стая, ако ти потрябвам — рече Соления и излезе.
— Какво искаше да кажеш с тази лоша кръв? — попита тя веднага щом вратата се затвори.
— Не мога да имам деца.
— Не разбирам.
— Точно това, което чу. Не мога да имам деца.
Дали искаше да каже, че е физически неспособен да стане баща? Страхуваше ли се, че тя ще престане да го обича, ако е така?
— Обясни ми.
За миг си помисли, че той ще откаже. Това очевидно беше нещо, което не искаше да споделя с никого, дори със собствената си съпруга.
— В нашето семейство има лоша кръв и тя става все по-лоша с всяко поколение. Татко беше скапан баща и има седем скапани сина. Не мога да си позволя да имам деца, като знам какъв баща ще бъда и какви синове ще създам.
— Искаш да кажеш, че…
— Мислиш ли, че съзнателно ще те подложа на всичко онова, което изтърпя майка ми?
Отново призраците. Миналото оказваше много по-силно въздействие върху него, отколкото настоящето.
Джордж продължи да говори, но Роуз вече не го слушаше. Не беше необходимо. Тя не се боеше от призраци. Нито от опасенията му. Знаеше, че са неоснователни. Идваше й да се засмее на глас от облекчение.
Само че не го направи. Независимо колко смешни й се виждаха, за него те бяха истински. Не можеше да прозре какво увреждане са нанесли родителите му на него и братята му, нито да прецени поражението от раните. Не можеше и да измери страха му, че ще направи същото и със своите деца, особено ако те имаха такива трудни характери като братята му.
Макар че той виждаше всяко лошо качество на баща си у себе си, тя знаеше, че той ще бъде чудесен баща. Та нали го бе видяла как се отнася с братята си?
Тя щеше да му помогне да се държи така и с децата си.
Само че не можеше да промени всичко изведнъж. Трябваше да оправя нещата едно по едно.
— Значи разбираш, защо не можех да легна при теб тази нощ? — завърши Джордж.
Роуз сподави вълнението си. Трябваше да бъде напълно спокойна. Нямаше право да греши. Винаги съществуваше вероятността, че щом не бе дошъл в леглото при нея тази вечер, може би никога нямаше да дойде. Първо трябваше да премахне тази бариера. А призраците щеше да остави за друга вечер.
— Разбирам, че не ме обичаш… Не е необходимо да се чувстваш виновен. И без това никога не си го твърдял… Но още ли си сигурен, че искаше да се ожениш за мен?
Джордж скочи от стола си. Подпря се за миг на облегалката, докато възвърне равновесието си, но бързо стигна до Роуз. Седна до нея, взе ръцете й в своите и я погледна в очите.
— Повече от всичко, което някога съм искал през живота си. Опитах се да не се оженя за теб. Опитах се да не мисля за това, но не успях. Тъкмо затова се напих. Отлагах идването си тук, за да ти кажа, че искам да направя единственото, което не трябва.
— Ще бъдеш ли щастлив с мен, ако се съглася да нямаме деца?
— Но ти винаги си искала семейство.
— Отговори на въпроса ми.
