— Трябваше да дойдеш в къщата вчера. Моята жена янки направи увеселение по случай рождения ден на Зак. Никой от братята му не си спомни, че той има рожден ден. Никой от братята му не се сети да му приготви торта или да му купи подаръци. Само моята жена янки. Тя похарчи парите, които й платихме, за да купи на нашия брат кожени каубойски панталони. Знаеш ли как се почувствах?
— Зак хареса ли ги?
— Беше на седмото небе от радост. И знаеш ли какво още направи моята жена янки? Тя приписа заслугата за панталоните на мен. В този миг бях толкова отвратен от себе си, че не можех да вдигна глава. Единственото, което Зак е искал за рождения си ден, а аз да не знам.
Джеф мълчеше.
— Никога не съм виждал това момченце толкова щастливо. Монти и Хен започнаха да го закачат. Дори Тейлър се забавляваше. Четиримата се сборичкаха на пода. Правил ли си някога такава вечер за семейството? Аз не съм, но моята жена янки го направи. По време на войната хората и от двете страни страдаха, Джеф. Знам, че не мога да поправя загубата ти. И баща ни няма да се върне, а спомените няма да помогнат.
— Значи, ако не забравя за това — размаха отново Джеф остатъка от ръката си — и за баща ни, и за всичко останало, по-добре да се махам.
Джордж въздъхна отегчено. Изглежда, думите му нямаха никакъв ефект. Но трябваше отново да опита.
— Никой от нас няма да забрави войната, Джеф. Тя винаги ще бъде част от нас, но само една част. С течение на годините тази част ще става все по-малка и по-поносима. Но трябва да започнем сега, когато е най-трудно.
— Никога няма да забравя какво е правил баща й.
— Не те карам да го забравяш. И Роуз няма да го забрави. Само не го използвай срещу нея. Никога няма да те приемат добре в нечий дом, ако не уважаваш стопанката му.
— Кажи ми, че я обичаш — избухна Джеф и целият му гняв се фокусира в това предизвикателство. — Никога не съм те чувал да го казваш. Не вярвам, че си способен на това.
— Ще си промениш ли мнението за Роуз?
— Може би. Ако действително я обичаш. Само че не вярвам да е така.
Джордж започна да си подсвирква нетърпеливо, като се помъчи да отклони въпроса на Джеф. Тук не ставаше дума за него и Роуз. А може би беше така. Не знаеше. Джеф бе задал въпроса. Може би той щеше да му даде един от отговорите, които търсеше.
— Преди няколко дни разбрах, че не знам какво е любов.
— Майка ни обожаваше нашия баща — възрази възмутен Джеф. — Тя беше обсебена от него.
— Това беше една от причините да изпитвам страх от женитбата. Обичах майка ни, но не исках да се оженя за някоя като нея. За мен любовта означаваше безпомощност, задушаване, болка. Едва когато срещнах Роуз разбрах, че любовта означава сила, способност да отстояваш своето, да говориш неща, които никой друг не иска да чуе. Разбрах още, че тя означава себераздаване, защото правиш някой друг щастлив. Не знам дали обичам Роуз. Известно време не бях сигурен, но…
— Знаех си го. Знаех си го!
— … но сега съм сигурен. Знам, че ми е необходима, че не мога да си представя живота си без нея. Това ли е любовта? Мисля, че това е част от нея. Знам, че я желая. Тя успокоява душата и тялото ми, както нищо друго. Това също е част от любовта. Знам също, че никога не съм бил толкова щастлив, колкото с нея.
— Говориш, като че ли си омаян.
— Това може би е също част от любовта. Не знам, но ще разбера. Понякога всичко това ме обърква. Чувствам се като дете. Но всеки ден научавам по нещо. Това е все едно да промениш начина си на живот. Това е доброволно желание да се откажеш от контрола. Да се обречеш на нещо и да вярваш, че то ще се осъществи.
— Говориш като смахнат — отбеляза Джеф, като сбърчи вежди.
— Може би и това е част от любовта. Каквото и да представлява, тя е нещо, което искам повече, отколкото съм си представял. А Роуз е единствената, която може да ме научи да обичам. Няма да се откажа от нея, Джеф, независимо колко ще ми струва това.
— По дяволите! — изруга Джеф. — Ти си влюбен в нея.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Шестото чувство на Джордж ги спаси.
Задаваше се дъжд. Тежкият, влажен въздух като че ли повлия на добитъка. Точно когато мъжете бяха свършили работата си за деня, един особено див вол счупи оградата, като поведе повечето животни, които бяха прибрали през деня. Докато намерят стадото и застрелят подстрекателя, стана твърде късно да се връщат в ранчото. Одраха вола, сготвиха колкото месо можеха да изядат и заспаха, уморени до смърт. Искаха да си починат добре, преди дъждът да ги измокри до кости.
Нещо събуди Джордж. Може би вятърът, който виеше в клоните на дърветата. Или някой счупен клон. Нищо не се виждаше в тъмното. Буреносни облаци скриваха луната. Единствената светлина идваше от тлеещите въглени в огнището.
Едно от кучетата беше будно. Бе обърнало глава срещу вятъра. Ръмжеше гърлено. Погледна към Монти, започна да вие неспокойно, после отново отправи поглед в мрака. Пак изръмжа.
Джордж не знаеше как разбра, че ще бъдат нападнати. Просто го усети. Протегна ръка към пушката си и стреля в тъмата.
— Някой се приближава откъм потока! — извика той на спящите си другари.
Нападателите се втурнаха стремглаво с мулета и понита към средата на временния лагер и започнаха да стрелят напосоки.
Мъжете се събудиха и отчаяно затърсиха някакво прикритие. Докато намерят оръжието си, нападателите изчезнаха. Не се знаеше колко бяха. Носеха тъмни дрехи и сигурно бяха почернили лицата си. После се насочиха право към лагера на мексиканците, който се намираше на петдесетина ярда оттук.
Ала не намериха никого там. Мексиканците умееха да се потулват в храсталаците също като добитъка. Джордж чу, че бандитите катурват каруцата, чупят глинените съдове и удрят с железа. Унищожаваха запасите и работните инструменти на мексиканците.
Сетне се върнаха пак в лагера на Джордж, като гърмяща и трещяща маса в мрака. Джордж прецени, че са тридесет-четиридесет човека. Неговите хора не биха имали шанс срещу такъв многочислен противник, ако не беше една пушка, която неуморно стреляше и поваляше нападателите един след друг и когато последният от тях препусна из лагера, четирима мъже висяха на седлата си.
— Хен, ти ли го направи? — подвикна Джордж към стрелеца.
Никакъв отговор.
Нападателите отново се върнаха, този път в разгърнат строй, но смъртоносната пушка уцели още трима. Атаката свърши още преди да стигнат до самия лагер. Нападателите се стопиха в мрака и тропотът от копитата бързо заглъхна в нощта.
— Макклендънови, проклетите му копелета! — изруга Монти, като се показа иззад пъна, на който бе седял, докато се хранеше. — Мислех, че ще дойдат по-рано, ако изобщо имаха намерение да идват.
— Сигурен ли си, че не са мексиканските бандити, на които попречихме на връщане от Остин? — попита Соления.
— Да. Трябва да са Макклендънови. Никой уважаващ себе си бандит няма да убие спящ човек.
— Няма значение кои са били, защото всички искат едно и също — каза Джордж. — Вижте дали всички са добре. Солени, имаме ли някакви лекарства?
— Нямаме за рани от огнестрелно оръжие:
— Ако някой е ранен, трябва да го закараме до къщата.
Оказа се, че всички са живи и здрави.
— Виж как са мексиканците, Монти — рече Джордж.
— Обзалагам се, че са били вече на стотина фута в храсталаците, когато онези копелета нахлуха в
