виждала. Отпусната върху перваза на отворения прозорец, тя го гледаше с широко отворени очи и уста. Не бе облечен като обикновен гражданин. Би се откроявал където и да отидеше. В Абилийн със сигурност щеше да бъде истинска атракция.
Беше свикнала да вижда здрави мъже, покрити от работа с прах, загрубели от трудния живот, който водеха, силни, защото трябваше да оцелеят. Те бяха чисти само в момента, в който излизаха от банята. След това се държаха така, като че ли това непривично състояние ги притесняваше.
Но този мъж не се чувстваше неуверено. Изглеждаше силен и решителен, като млад бик, разучаващ територия, която смята да направи своя. Дрехите му бяха елегантни и скъпи. Сакото прилепваше към широките му рамене така плътно, както ръкавиците към ръцете й.
Мъжът стоеше и презрително оглеждаше всичко около себе си и Фърн усети как краката й се подкосяват. Този човек приличаше толкова много на Джордж Рандолф, че можеше да мине за негов двойник. Трябваше да е още някой член на клана Рандолф.
Гневът й върна напускащите я сили, но тя не можа да устои на изкушението да хвърли един последен, продължителен поглед към този Адонис, който бе накарал сърцето й да подскочи. Ако беше по друго време… ако той беше друг човек…
Но не беше. Той бе Рандолф.
Тя си припомни убийството на Трой и се овладя. Този човек беше неин враг. Бе дошъл да се подиграе с правосъдието.
Нямаше да му позволи това.
Медисън се спря, когато почти беше слязъл от верандата. Джордж. Дразнеше го, че толкова много си приличаха. За последен път се бяха видели, когато той бе още юноша, а Джордж бе станал мъж. Сега имаше чувството, че вижда себе си в някакво огледало. Това накара миналото му да се върне със страшна сила.
Хаосът от силни и противоречиви чувства го разстрои. Беше решил да не се вълнува от нищо. Не искаше да се вълнува от нищо. Но само един поглед към по-възрастния му брат, когото не беше виждал от десет години, породи много повече чувства, отколкото беше очаквал, преди двамата да застанат лице в лице.
Раздразнен, че е нарушил спокойното темпо на вървежа си, Медисън си наложи да продължи.
Срещнаха се по средата на широката прашна гола земя. Двама мъже. Сами.
— Казах им, че си жив — Джордж втренчи поглед в брат си, сякаш искаше да попие всяка подробност от външността му. Думите прозвучаха като дълго потискана въздишка.
Медисън не бе очаквал Джордж да се хвърли радостно на врата му, но също така не бе очаквал, че първите му думи щяха да върнат със силата на стоманено копие агонията на годините, през които брат му не е знаел дали е още жив. Изпита вина. Твърде тежка и голяма, за да я отрече. Вина, защото бе знаел, че Джордж ще се тревожи, ако не му пише. Вина заради страха, че семейството му по някакъв начин би могло да разруши новия живот, който си бе изградил.
— Знаех, че ще се завърнеш.
Не бяха прекарали дори една минута заедно, а Джордж вече се опитваше да го върне пак в семейното лоно, което бе задушавало Джеймз преди години. Стори му се, че някаква ръка, опряна в гърба му, го буташе напред. Всички самообвинения се изпариха.
— Не съм се завърнал, Джордж. Тук съм само защото Хен е загазил.
— Той загази още когато ти избяга, оставяйки мама и другите в онази дяволска дупка без мъж, който да ги пази. Защо си дошъл тогава?
Медисън бе спокоен човек, но сега бе готов да избухне.
— Виж, Джордж, не съм тук да споря за това, което направих преди осем години. Ако не искаш да остана, ще си тръгна.
— Разбира се, че искам да останеш. Защо си мислиш, че съм дошъл да те посрещна?
— Показваш го по много странен начин.
— Може би, защото не мога да реша дали искам да те ударя, или да те прегърна.
По дяволите. Джордж винаги бе знаел как да накара вътрешностите му да се свият.
— Май ще е по-добре да ме удариш. В този град не биха те разбрали, ако направиш нещо друго. Освен това така ще се почувстваш по-добре.
— Мисля, че ще трябва да се опитат да ме разберат — каза Джордж, пристъпвайки напред, за да прегърне брат си.
Медисън се вцепени, отказвайки да приеме прегръдката. Не искаше Джордж да си помисли, че отстъпва дори един инч от толкова трудно спечелената независимост. Искаше да бъде добре дошъл, но по свой начин.
— Защо не писа? — попита Джордж, след като пусна Джеймз и се дръпна назад. — Всички мислеха, че си мъртъв.
— Но не и ти. Защо?
— Твърде много си приличаме. Щях да го почувствам.
Медисън щеше да отрече — изглеждаше невероятно да е като друг човек, който е доволен от това, че живее в ранчо за крави в Южен Тексас — но не можа, защото, гледайки Джордж, имаше чувството, че вижда себе си.
— Как разбра за Хен? Не повярвах на очите си, когато получих телеграмата ти.
— Случаят беше описан в един фирмен отчет.
— Какъв отчет?
— Ще ти кажа някой друг път. Сега това няма значение. Разкажи ми за Хен.
— Каква полза има от това?
— Аз съм адвокат. Дойдох, за да докажа невинността му.
Произнасяйки тези думи, Джеймз осъзна, че Хен едва бе навършил четиринадесет години, когато той бе напуснал Тексас. Знаеше за него още по-малко, отколкото знаеше за Джордж.
Той вече не познаваше братята си. Преди да слезе от влака, преди ужасната панорама на Канзас да му бе припомнила реалността на жестокия Тексас, Джеймз не си бе давал сметка, че си ги представя такива, каквито бяха във Вирджиния. Там, в къщата с една дузина слуги, би било невъзможно един Рандолф да извърши убийство. Но тук, в тази жестока местност, всичко беше възможно.
Включително и убийство.
— Да влезем вътре — каза Джордж, когато тръгнаха към хотела. — Вие от изтока не сте свикнали с тукашните горещини. Мислех си, че вие, изтупаните контета, се обличате в бяло, като тръгнете за тропиците.
— Изтупаните контета може и да го правят — отвърна Медисън с нотка на грубост в гласа, — но това тук не са тропиците. Освен това предпочитам да ме смятат за джентълмен.
По лицето на Джордж се появи някакво подобие на усмивка.
— Можеш да предпочиташ каквото си искаш, но всички тук ще те наричат конте. В най-добрия случай, просто новобранец. Никой не би повярвал, че си живял кучешки живот в продължение на три години.
Джеймз се бе опитвал да се залъже, че тези години никога не са съществували. Имаше дни, в които се бе чувствал като животно и се бе бил с нокти и зъби само за да оцелее.
— Какво правиш в Канзас? — попита Медисън. — Това е доста далеч от Южен Тексас.
— Дойдох да разуча възможностите за някои инвестиции.
— Инвестиции ли? В какво?
Джордж наклони глава и погледна към брат си.
— „Кръг седем“ е едно от най-големите и преуспяващи ранча в Тексас. Изхарчихме по-голямата част от парите си за закупуване на животни за разплод, с които да подобрим породата, но трябваше да продадем стария добитък, за да се освободи пасището. Печалбите бяха толкова добри, че започнахме да търсим начини за инвестиране. Когато започнем да продаваме подобрената си порода, приходите ще бъдат още по-големи.
— „Кръг седем“ ли? Мислех, че е „Бягащото С“. Да не си купил ново ранчо?
— Не. Роуз мислеше, че ни трябва ново име.
— Роуз?
