— Жена ми.
— Ти си се оженил!
Джордж изглеждаше развеселен от изненадата му.
— Имаш си и племенник.
— Още един Рандолф от мъжки пол — каза Медисън саркастично. — Как щеше да се радва старецът.
— Вероятно, но Роуз беше много разочарована. Тя твърдо вярва, че едно момиченце би ни оправило всичките.
— Как си намери жена, която би искала да се омъжи за цял клан?
— Тя се яви по една обява за икономка и бързо ни вкара в правия път. През това време, Монти едва не умря.
Джеймз усети, че ще се разсмее.
— Бих искал да се запозная с жената, която е пожелала да се грижи за шестима Рандолф.
— Седем. Очаквах те всеки ден в продължение на пет години.
Желанието му за смях изчезна. Медисън бавно осъзнаваше, че миналото не е погребано. Джордж винаги щеше да го помни.
— Трябва да поговоря с Хен.
Оживлението в очите на Джордж се стопи.
— В Бостън вероятно не е чак толкова прашно и горещо — каза той.
— Там е като в Кейп Код през някой юлски следобед — отвърна саркастично Джеймз, ядосан от необяснимата промяна в настроението на брат си.
— Имаш ли къща там?
Медисън се подразни, че Джордж не му обърна внимание. Той вече не бе дете. Ако имаше нещо, което трябваше да знае, искаше да го чуе веднага.
— Не, но семейството на Фреди има. Обикновено отсядам при тях.
— Приятелят ти от училище ли?
Медисън кимна.
— И кой работи, когато ти си играеш?
— Никой не работи прекалено много през лятото. В града е твърде горещо.
— Кравите се нуждаят от грижи през цялата година — отбеляза Джордж — независимо дали е горещо, студено, вали, пада сняг, има поледица или удря градушка с големината на кокоше яйце.
— Точно затова реших да стана адвокат вместо ранчеро.
Бяха стигнали до верандата на хотела и тъкмо щяха да се изкачат по стълбите, когато някакъв младеж изскочи през вратата и се спря на пътя им.
— Един от вас не беше достатъчен — изръмжа той, втренчен в Джордж. — Трябваше да доведете още един. — Той гневно посочи с пръст към Медисън. — Е, това няма да свърши работа. Хен Рандолф уби Трой и ще бъде обесен за това. Така че ти — отсече раздразненият младеж, гледайки Джеймз, — можеш още сега да се качиш на влака и да се разкараш от града.
Като изрече това, младежът се обърна и се отправи към оборите.
— Кой бе този млад грубиян? — попита Медисън, поглеждайки през рамо към отдалечаващата се фигура, докато се изкачваха по стълбите към „Дроувърс Котидж“. — Ако този тип говори винаги така, направо е чудно, че някой от твоите каубои още не му е видял сметката.
— Няма каубой в Тексас, който би вдигнал ръка срещу този грубиян — отговори Джордж, усмихвайки се едва забележимо.
— И защо не? Аз самият доста се изкуших да му изтупам панталоните.
— Защото той е тя — отговори брат му, усмихвайки се по-широко. — Под всичкия този прах и овчи кожи се намира Фърн Спраул, единствената дъщеря на Бейкър Спраул.
— Искаш да кажеш, че това беше жена? — възкликна Медисън и се обърна, за да хвърли още един поглед. Едва тогава разбра защо панталоните са толкова широки и походката — толкова наперена. — Боже милостиви! Учудвам се, че не са я арестували.
— Според местните клюки тя си е такава открай време. Тъй като другите момичета не са имали желание да последват примера й, никой не обръща внимание на облеклото й.
Джеймз изгледа брат си изненадано.
— Ти откога се вслушваш в клюки?
— Тук има малко други неща, които човек може да чуе, освен ако не си говори сам. След Бостън и Ню Йорк ще видиш, че в този град забележителните случки са рядкост. — Бяха стигнали до рецепцията. — Това е Франк Търнър, собственик на „Котидж“.
Франк кимна разтревожено.
— Бих искал да получа стая — каза Медисън. — Най-добрата, която имате. Колкото и добра може да означава това — добави той с нотка на съмнение, като оглеждаше презрително фоайето на хотела.
— Вече съм ти запазил стая — каза Джордж.
— Ще бъда ли събуждан посред нощ от някой плачещ мой племенник?
— Само от веселящи се каубои — отвърна брат му, докато го водеше към преминаващия по цялата дължина на „Котидж“ тесен коридор. — Роуз и аз сме отседнали в една къща в града. Тя няма голямо желание да се грижи за тригодишно дете в хотел, но иска да се срещне с теб и те очаква в стаята ти. — Лицето на Джордж бе огряно от усмивка на особено доволство. — Роуз обича да ме защитава. Никога не е сигурна, че някой, особено измежду братята ми, няма да се опита да се възползва от добрата ми страна.
— Тя май не познава много добре семейство Рандолф, така ли е? — изсмя се Медисън тъжно. — Ние нямаме добра страна.
— В действителност тя ни познава доста по-добре, отколкото си мислиш. — Джордж почука на вратата, преди да отвори.
Джеймз влезе и видя дребна жена, седнала на стол до прозореца. Очите му се разшириха, когато тя стана да го поздрави. Съпругата на Джордж беше бременна.
— Ти да не си откачил да влачиш жена си през тази пустош, когато тя… тя…
— Трябва да ражда — довърши Роуз вместо него, оглеждайки ту единия, ту другия от братята. — Джордж ми каза, че ще те позная веднага, но нямах представа, че си приличате почти като близнаци.
Медисън измънка някакво извинение.
— Ужасно съжалявам, че съм толкова прям, но ако с Джордж сте женени от доста време, знаеш, че на всички ни липсват обноски.
— Омъжена съм за брат ти от достатъчно дълго време, че да надуя корема за втори път — отговори Роуз откровено, — но все още се учудвам на безкрайните възможности на мъжете от семейство Рандолф да се приспособяват към промени.
— Тя е истински дипломат — забеляза Медисън. — Предполагам, че трябва да бъде такава, ако иска да оцелее.
Джордж погледна жена си така, че тя избухна в смях.
— Нещо лошо ли казах? — попита Джеймз. Мразеше хората да му се смеят. Това го караше да се чувства като глупак. Баща му бе имал навика да му се присмива, когато искаше да го накаже.
— Да не забравиш да питаш Монти за първите й два дни на ранчото — каза Джордж.
Медисън не знаеше нищо за бременността, но предположи, че Роуз не трябва да стои права. Жените в Бостън се намъкнаха в леглата си веднага щом научеха, че са бременни, и не ставаха, докато не се възстановяха напълно. Роуз изглеждаше, като че ли всеки момент ще се пръсне, и въпреки това бе пътувала заедно с Джордж през тази забравена от бога пустош.
— Седни — каза той и се отпусна в един стол, надявайки се и Роуз да направи същото. Така и стана.
— Как успя да убедиш брат ми да се съгласи да пътуваш толкова дълго? — попита Джеймз. Не беше въпрос, който се задава на току-що срещната жена, пък била тя и снаха му, но той искаше да знае.
— Не му казах — отвърна Роуз. — Той изобщо не беше доволен, когато разбра. Все още не ми е простил. Буквално трябваше да го вържа, за да не ме върне обратно.
