задна страна на къщата. Светлото, просторно помещение подейства успокоително на Марина, а съблазнителната миризма на прясно сварено кафе, току-що опечен хляб и ябълков сладкиш изостриха апетита й.
— Изабел, ти си чудесна готвачка.
Изабел се разсмя.
— Старая се. Първия път, когато приготвих закуската, бобът бе толкова твърд, че зърната изскачаха от чинията, когато Джейк се опита да ги набоде с вилицата. Освен това толкова прегорих бекона, че той заприлича на парче въглен.
Марина хвърли поглед през отворената врата и съзря масата в трапезарията, отрупана с храна като за цяла армия.
— Ти очевидно очакваш гости, Изабел. Нямаше да дойда, ако знаех.
— Очаквах единствено момчетата на Рандолф и хората, тръгнали с тях.
— Но масата ти е приготвена за много повече хора.
В отговор Изабел се разсмя.
— Двамата с Джейк имаме единайсет деца.
Тя се разсмя още по-силно, когато видя смаяното изражение на Марина.
— Всички те са осиновени.
Марина прие чаша кафе, като все още не можеше да се опомни от изненада.
— Децата бяха сираци — обясни Изабел — И нямаше къде другаде да отидат.
— Ти си много смела.
Изабел отново се засмя.
— Трябва да призная, че не ми липсва решителност. Самата аз бях сираче. — Марина отпи от кафето си. Какво можеше да каже на жена, която имаше единайсет деца и всеки момент очакваше бебе. Свят й се завиваше само като си го помислеше. Знам, че не е моя работа — продължи Изабел, — но искам да те попитам наистина ли имаш намерение да пътуваш до Абилийн с братята Рандолф?
— За бога, не — отвърна Марина. — Ще се върна в Сан Антонио. Успях да убедя Монти да ме докара дотук, като му обещах, че няма да ме придружава и стъпка по-нататък.
— Но къде ще отседнеш? Най-близкият град е на десет мили оттук.
Марина почувства как стомахът и се сви на топка.
— Извинявай, но не знаех.
— С удоволствие ще те изпратим в Сан Антонио, но не знаем кога точно може да стане това. Три от момчетата ни ще тръгнат за Абилийн. Останалите по цял ден ще бъдат заети, когато пристигне новото стадо.
Марина не знаеше какво да прави. Не бе очаквала, че ще бъде изоставена сред тази пустош. Джордж Рандолф трябваше да я предупреди, но най-вероятно той си бе мислил, че тя си има свои собствени планове.
— Може би мъжете, които ще докарат новото стадо, ще могат да те придружат — предложи Изабел. — В противен случай можеш да останеш тук, докато се освободи някое от момчетата.
— Това няма да е необходимо. Нося палатка със себе си Двамата с Танър ще спим в нея.
— Глупости! В къщата имаме предостатъчно място, а и ще се радвам да си имам компания. Дъщеря ми Дрю е прекалено малка за това.
— Не би могла да имаш достатъчно място, не и с толкова много деца.
— Момчетата спят в другата сграда, която ние наричаме спално помещение. Само Уорд, Дрю, Джейк и аз самата спим в къщата. Така остават три незаети спални.
Марина не смяташе, че Уорд ще упорства в решението си да не й дава развод, но трябваше да остане и да се опита да го убеди.
— Не искам да ви създавам неудобство, но може да се наложи да остана за ден или два. Мога да платя за…
— И дума да не става! Ако искаш да спечелиш вечната ми благодарност, можеш да ме научиш как да правя понички. Момчетата постоянно настояват за понички, откакто миналото лято тук отседна един готвач и завинаги развали апетита за моя ябълков пай.
— Но аз също не мога да ги правя.
Двете жени се разсмяха, след което продължиха да разговарят за приготвянето на храна още известно време, когато Изабел каза.
— Не беше възможно да не забележа, че разговаряше с Уорд. Не искам да си пъхам носа там, където не ми е работа, но съм любопитна да узная нещо за него. Тук е от две години, но всичко, което ми е известно за него, е, че е бил лекар.
— Бил е? Сега не практикува ли?
— Всъщност той най-съвестно преглежда момчетата и буквално ме следи да не се преуморя прекалено много. Но категорично настоява да бъде каубой и нищо друго.
Марина бе шокирана. Уорд се бе възпротивил на желанията на семейството си, за да учи медицина. Какво би могло да го накара да обърне гръб на тази толкова достойна, избрана от самия него, професия?
Марина не искаше да казва на Изабел за целта на посещението си, а и не мислеше, че тя е човекът, който има право да разкрива каквито и да било факти от миналото на Уорд. Но, от друга страна, не можеше да приеме гостоприемството на тази жена, без да й каже нищо. Още повече, че рано или късно, фактът, че бе жена на Уорд, щеше да стане известен. Марина реши, че колкото по-скоро стане това, толкова по- добре.
— Двамата с Уорд се оженихме преди седем години — започна тя — Още на следващия ден след сватбата той ме напусна. През тези седем години не го бях виждала. До днес. Мислех си, че е мъртъв. Помолих го да ми даде развод. Съмнявам се, че би пожелал да спи в една къща с мен.
— Уорд е джентълмен — отвърна Изабел — Той ще е първият, които ще настоява да останеш, колкото пожелаеш.
Да, Уорд бе роден джентълмен, но не винаги се държеше като такъв.
Още в мига, когато Уорд се присъедини към Джейк и останалите, съжали, че не бе избрал да потегли в някоя друга посока. Въпреки опитите си да се съсредоточи върху това, което казваше Джейк, погледът и мислите му постоянно се връщаха върху сина на Марина.
Момчето полагаше всички усилия да се настани между Хен и Монти. От изпълнения му с възхищение поглед бе лесно да се разбере, че то боготвореше големите, красиви и уверени в себе си близнаци Рандолф.
— Няма да бъде трудно да поведем толкова малко стадо — каза Монти — Трябваше да присъедините животните към нашите.
— Не щадете прекалено момчетата ми — каза Джейк.
— Не се притеснявай — отвърна Монти, като се засмя — Да си остане между нас, но ще ги накараме доста да се поизпотят.
Чет изобщо не изглеждаше доволен от обстоятелството, че ще трябва да приема нареждания от този самодоволен непознат, но Танър го гледаше с такъв поглед, като че Монти Рандолф бе някакво полубожество. Уорд се запита какво бе накарало Марина да вземе момчето на такова трудно пътуване.
Изобщо не му харесваше фактът, че Танър гледа Монти с такова обожание. Не че имаше нещо против братята Рандолф, но това не означаваше, че те са подходящ пример за едно впечатлително дете като Танър.
Изведнъж Уорд се сепна. Губеше си времето, като се тревожеше за това дете. Марина бе тази, която носеше отговорност за Танър. Ако Рамон предпочетеше да й помогне, добре, това си бе между Рамон и Марина. Уорд предполагаше, че тя е била наясно, когато се е отдала на Рамон, че съществува възможността той да откажела се ожени за нея. Сега тя имаше дете, което постоянно щеше да й напомня за факта, че я бе отхвърлил.
— Нека да огледаме по-отблизо — каза Монти. — Танър, ти по-добре остани тук с останалите.
Монти се огледа, но бе очевидно, че всички искаха да тръгнат с него и брат му.
