— Танър бе първи — каза Уорд и скочи от седлото. — Забеляза ли?
Марина се приближи към него. Не искаше той да изпусне нищо от това, което щеше да му каже.
— Това ли е всичко, което можеш да видиш, че е спечелил едно безполезно и безсмислено състезание?
Уорд вдигна ръце в жест на мнима защита, усмихна се и отстъпи крачка назад. Той очевидно се отнасяше към всичко това като към някаква шега и това накара Марина да побеснее още повече.
— Видях също, че Танър е изключително смело момче — отвърна Уорд със сериозен тон. — Той изобщо не се поколеба, когато видя, че другите прескачат пролома. Освен това е доста умел ездач. Направляваше коня си с ръце и колене, без изобщо да използва шпорите.
— Това не засяга въпроса, който обсъждаме…
— Танър не е само смел. Момчето бе изпълнено с твърда решителност. Направи всичко по силите си, за да изпревари коня на Бък. Трябва да се гордееш с него.
Уорд явно изобщо не я слушаше. Можеше да мисли единствено за глупавото състезание.
— Ами ако беше паднал? Какво щеше да стане, ако конят не бе успял да прескочи пролома?
— Той не е толкова широк. Пит и Уил го прескачат всеки ден.
— Пит и Уил не са ми синове! — извика тя, извън себе си от гняв — Тревожа се за Танър. Знам, че не искаш да имаш нищо общо с него…
— Не съм казвал това… — прекъсна я Уорд, а усмивката му се стопи. — Нямам нищо против да го наглеждам. Дори мисля да го науча да хвърля ласо.
Марина едва не зяпна от изумление.
— Не мисля, че това е добра идея — успя накрая да каже тя.
— Защо не?
Да, защо? Беше пропътувала цялото това разстояние, бе преглътнала гордостта си, за да поиска от него да й даде развод, за да може да осигури баща на Танър. Защо не искаше истинският му баща да се погрижи за него? Марина отново хвърли поглед към пролома и към страховитото му дъно.
— Танър е много чувствително дете, Уорд. Той много те харесва и би направил всичко, за да привлече вниманието ти. Което ми се струва нечестно, след като не искаш да го признаеш за свой син.
— Знаеш, че не мога…
Уорд не довърши, отмести поглед встрани, но Марина разбра какво искаше да каже. Той нямаше да признае дете, за което беше сигурен, че е син на брат му.
— Не искам от теб да го признаеш, но не го допускай прекалено близо до себе си, не го карай да те харесва. Остави Бъд да го научи да хвърля ласо и всички онези неща, които вие, мъжете, смятате за толкова важни. Бъд ще го осинови и ще му даде името си.
Уорд се сепна и вдигна поглед.
— Преди не каза нищо за това, че Бъд ще осинови Танър.
— Не мислех, че това те интересува.
— Напротив, интересува ме дори много, ако Танър е мой син.
Марина го погледна с упрек.
— Значи сега стана „ако“?
— Марина, разбирам, че има вероятност той наистина да е мой син — отвърна Уорд, като отново отмести поглед — Ние имахме своята брачна нощ.
Марина не искаше да си спомня за онова време. Това бе нощ, която й обещаваше рая, а се бе озовала в средата на ада.
— Виж, Уорд, всичко, което искам от теб, е развод. Ако бъдещето на Танър те интересува, ще ми го дадеш.
— Наистина ли смяташ, че не съм се замислял кое е най-добро за него?
Марина преглътна горчивия отговор, който напираше на устните й.
— Ти не искаш Танър, не искаш и мен. Най-доброто, което…
— Никога не съм казвал, че не го искам.
Той я гледаше право в очите, докато казваше тези думи. Марина просто не можеше да повярва на ушите си. Това трябваше да бъде един изпълнен с драматизъм епизод, където всяка дума, жест или движение трябваше да носят дълбок смисъл. Но ето ги тук, в една долина сред тексаската пустош, на ръба на един пролом, а накъдето поглед стига, се простират безкрайни хълмове, а утринното слънце обещава красив и горещ ден. Обстановката беше толкова прозаична, че правеше всичко да изглежда направо абсурдно. Гневът й се върна с нова сила.
— Ти каза, че не вярваш Танър да е твой син. Това не мога да нарека по друг начин, освен отхвърляне.
— Тогава бях ядосан.
— А сега не си? — Той продължаваше да упорства. — Значи Танър трябва да забрави всички тези години, през които ти предпочете да останеш настрани, и да те приеме с разтворени обятия.
— Не съм казвал…
— И как да те нарича? Не може да ти казва „татко“. Нито пък „чичо“. Или искаш да преминеш през живота му като някой страничен наблюдател, като му отделяш по малко от скъпоценното си време и внимание?
— Престани да правиш глупави предположения. Искам просто…
— Искаш единствено да успокоиш гузната си съвест и да играеш ролята на баща, без да се налага да поемаш никаква отговорност. Е, аз няма да ти позволя това, Уорд. Не ме интересуват твоите угризения или чувството ти за вина, интересува ме единствено моя син и няма да ти позволя да си играеш с чувствата му. Ако не го оставиш на мира си тръгнем още днес.
— Но никой не може да дойде, за да те придружи — възрази Уорд — Очакваме пристигането на ново стадо. В продължение на няколко дни всички ще бъдат заети от сутрин вечер, докато се сложи клеймо на всички животни.
— Тогава ще тръгна сама. Ако това е невъзможно, ще остана в стаята си и ще взема Танър при себе си.
Марина му обърна гръб и се отдалечи. Нямаше никаква полза да говори с него. Сама не разбираше защо още се опитва. Уорд я последва.
— Няма да е честно спрямо Танър.
— Много по-честно ще е, отколкото да го оставя да си мисли, че изпитваш искрена привързаност към него, която ще изчезне при първото съмнение — подхвърли тя през рамо, като му хвърли укорителен поглед.
— Това означава, че няма да ми простиш, така ли?
Тя се обърна и го погледна право в очите.
— Не.
— Предполагам, че и аз самият не бих си простил. Постъпих като страхливец.
В продължение на години тя си бе мислила същото, но не бе очаквала, че той ще си го признае. Винаги бе знаела, че той стоварва цялата вина върху нея. Затова бе истинско облекчение да разбере, че той осъзнава, че се е държал лошо. Но откровеността му я принуди да признае, също носеше част от вината. Още тогава трябваше му каже за Рамон и начина, по който се бе отнесъл с нея. Уорд си тръгна, но тя разби сърцето му. Тя беше не по-малко виновна от него. Не, повече. Беше знаела каква опасност ги грози, а той — не.
Марина сведе поглед.
— И двамата направихме грешки Просто се опитвам оттново да подредя по някакъв начин живота си.
— Ако мислиш, че така ще е най-добре, ще стоя настрана от Танър. Но не можеш да го държиш заключен в къщата. Ще се чувства несправедливо наказан.
Той изглеждаше загрижен и напълно искрен, и то за момче, чието съществуване до вчера искаше да отрече. Не можеше току-така да го приеме, да повярва, че тази промяна у него е искрена.
— Ще му обясня.
— Не можеш. Ако го държиш настрани от останалите, особено от Пит и Уил, Танър ще започне да
