Танър не може да живее на две места.
— Но ако ти дам развод, той така или иначе ще научи за мен.
— Но няма да си при него и той няма да се налага да се изправи очи в очи с теб.
— Можем да му кажем сега.
— Не.
— Защо?
— Защото, ако го направим, той ще ни намрази и двамата.
— Не мога ли с нещо да помогна? — попита Марина. Кухнята ухаеше на печено говеждо.
— Картофите са обелени, зеленчуците са нарязани, но можеш да направиш соса, докато аз приготвя тестото за питките.
— Не разбирам как така успяваш да храниш толкова много хора.
— Момчетата много ми помагат — отвърна Изабел.
— Но ти се справяш толкова лесно. — Марина отвори един шкаф и започна да се оглежда за тигана. — Аз едва успявам да приготвя храната за един човек.
— С дванайсет е по-лесно, но не знам дали ще ми повярваш.
— Бих ти предложила аз да те отменя до печката, но ти си много по-добра готвачка от мен.
— Не може да бъде. — Изабел погледна невярващо другата жена.
— В продължение на години водя домакинството на братовчедка си, но по-голямата част от времето си прекарвах около нея. Откакто тя умря преди две години, за пръв път напускам ранчото.
— Аз не бих издържала толкова дълго да не се срещам с други жени.
— Не е толкова трудно, когато хората, които си познавала през целия си живот, гледат през теб така, като че ли изобщо не си там. Още по-лошо е, когато това се отнася и за собствената ти майка. Предполагам, затова не ми се ходи много в града.
Марина намери подходящ тиган, постави го на печката и сложи малко масло да се загрее. Изабел месеше тесто в една огромна купа.
— Ами мъжът, за когото искаш да се омъжиш?
— Бъд рядко напуска ранчото. Ако има гости, те винаги са мъже.
— Не можеш да възпитаваш Танър далеч от всички.
Напоследък Марина все повече се замисляше за това. И двамата с Уорд бяха разрушили живота си и бяха пропуснали шанса си за щастие, но Танър заслужаваше да бъде щастлив. Бракът с Бъд би бил добро начало, но момчето все пак щеше да бъде изложено на предразсъдъци и жестоки забележки.
— Танър е само една от причините, поради които ще се омъжа за Бъд. Синът ми се нуждае от баща, а така също и от човек, който ще го въведе в света на мъжете. Свят, в който една жена няма място. Една майка сама не може да направи това.
Изабел се усмихна.
— Вие с Дрю трябва да се съюзите.
— Тя е забележително малко момиче. Танър я следва по петите, въпреки че постоянно го упреква и критикува.
Марина поръси малко брашно в тигана, но мазнината не беше достатъчна. Вля малко суроватка в купата на Изабел и острата силна миризма я удари право в носа.
— Дрю ще ти каже, че мрази да е момиче, но притежава силен майчински инстинкт. Тормози всяко едно от момчетата ми, но те точно затова я обичат.
Изабел продължи да меси тестото още известно време, след което поръси масата с брашно, откъсна част от тестото и започна да го разточва. Марина също сложи брашно в цвъртящата мазнина. Започна да й става топло. В съшия момент забеляза, че челото на Изабел бе покрито с капчици пот.
— Мислила ли си Уорд да е този, който да въведе Танър в света на мъжете?
— Танър знае, че баща му е мъртъв. При тези обстоятелства е по-добре да не разбира истината.
След като бе разточила тестото до определената дебелина. Изабел започна да оформя питки.
— Защо?
Марина се смути, като че ли всички я разпитваха и следяха всяко нейно движение.
— Знам, че задавам твърде много въпроси — продължи Изабел, която очевидно ни най-малко не бе притеснена. — Леля Деидре сигурно щеше да ми каже, че се държа грубо, и щеше да ме изправи в стаята ми. Но това, че живея сред толкова много мъже, ме е научило да пращам преструвките по дяволите и да преминавам направо на въпроса. Харесвам Уорд. Той е мил, любезен, отзивчив, истински джентълмен. По мое мнение той би бил най-добър баща на Танър.
— Ти си видяла страна от характера му, която аз не познавам.
— Танър също ми харесва — продължи Изабел, очевидно решила да изкаже докрай мнението си — Знам, че е твой син, но трябва да отбележа, че познавам момчетата. Те имат нужда от мъж, от когото да се възхищават, към когото да се обръщат за помощ и съвет, на когото да разчитат.
— Аз не бих могла да разчитам на Уорд. Защо Танър да разчита?
Изабел изглеждаше искрено изненадана, но не прекъсна работата си и започна да разточва ново тесто.
— Говорила ли си с Танър за чувствата му?
— Познавам Уорд по-добре от него.
— Сигурна ли си?
За момент Марина престана да разбърква соса.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам какво се е случило между вас двамата, но сигурна ли си, че не позволяваш това да влияе на преценката ти за Уорд?
Марина опита соса и прецени, че му трябва сол.
— Разбира се, че влияе. Това разруши живота ми.
— Възможно ли е гневът ти към него да прикрива друго чувство?
— Какво имаш предвид?
— Защо дойде тук?
Марина изпитваше желание да избяга от Изабел и от проницателния й поглед. Не искаше никой да прониква толкова дълбоко в мислите и чувствата й. Самата тя не искаше да се изправи срещу тях. Доста неща не й бяха ясни, а Изабел с въпросите си никак не и помагаше.
— Сигурно много си обичала Уорд, за да му се сърдиш сега толкова!
— Влюбихме се от пръв поглед. Страхувам се, че и двамата постъпихме неразумно.
Марина отмести соса от печката. Взе една от тавите с питки, за да ги сложи във фурната.
— Значи вече не го обичаш?
— Не.
— Сигурна ли си? Ядосана си му за нещо, което е направил, но аз си мисля, че се страхуваш да си зададеш въпроса, какво всъщност изпитваш към него сега.
Марина бе толкова разстроена, че без да иска, изпусна вратата на фурната и тя се хлопна с трясък.
— Ти дойде тук, защото искаше да откриеш нещо. Разбра ли какво е то?
— Какво ти дава право да ме питаш за тези неща? — Смутена, Марина започна безцелно да отваря и затваря всеки домакински съд, които й попаднеше.
— Нямам никакво право, разбира се. — Изабел подпря кръста си с една ръка, за да облекчи напрежението на тялото си. Бе доста наедряла и бебето и тежеше. — Когато срещнах Джейк, трябваше да отхвърля всичко, на което ме бяха учили. Ако не го бях направила, щях да се върна в Остин и щях да съм най-нещастната жена в Тексас.
Марина намери един нож и започна да реже картофи.
— Уорд ме напусна преди седем години. Никога не се върна да ме потърси.
— Можеше ти да отидеш при него.
— А ти би ли отишла при Джейк?
Изабел се разсмя и се зае отново с питките.
— Всъщност аз го преследвах през целия път до Санта Фе. Когато започна да упорства и да се дърпа,
