— Защо никой друг не може да го прави?
— Уорд е единственият лекар тук.
— Мама не е лекар.
— Не, но тя се интересува от съдбата на хората. Затова взе бебето и започна да се грижи за него.
— Дейл ми харесва. Само че онези хора от града не ми харесват.
— Така е, защото не ги познаваш.
Танър беше сигурен, че дори и да ги познаваше, това не би променило нищо. Никога не би харесал някого, който можеше да зарази майка му с опасна болест. В този момент към тях се приближи Дрю.
— Пак ли плачеш за майка си?
Танър много харесваше Дрю, но понякога би искал тя не е толкова лоша.
— Аз не плача — отвърна той — Просто се чудех кога ще върне.
— Няма как да разбереш, докато не я видиш, така че няма смисъл да губиш време да мислиш за това.
На езика му бе да каже нещо злобно, но си спомни, че родителите на Дрю бяха убити от индианци Може би тя се държеше по този груб начин, защото те много и липсват и знаеше, че няма никога да се върнат.
— Няма нищо лошо в това, че Танър тъгува за майка си — обърна се Изабел към Дрю. — Надявам се, ако ме няма, и ти да тъгуваш за мен.
— Разбира се, че ще тъгувам — съгласи се Дрю малко небрежно. — Но няма да стоя и да плача. Искаш ли да ми помогнеш да проверим как са конете, Танър?
Танър знаеше, че няма нужда никой да проверява конете. Това беше просто начинът на Дрю да каже, че съжалява. За момиче тя понякога бе доста груба, но имаше добро сърце.
— Разбира се. Уорд казва, че човек никога не трябва да оставя грижата за коня си на някого другиго, или съвсем скоро ще се окаже с много лош кон.
— Аз се грижа добре за всички коне — отвърна Дрю, приемайки забележката му като лична обида. — Първият, който каже обратното, ще получи хубав удар в носа.
— Всички знаят това, Дрю — усмихна се Изабел.
Танър не разбираше защо Изабел винаги се усмихваше на Дрю, когато момичето караше всички други да се мръщят недоволно. Дори Джейк един ден заплаши да я напляска.
— Е, ако ще идваш, да вървим — подкани го Дрю. — Трябва да свърша с тази работа и да си лягам. Утре искам да съм на седлото преди всички.
Танър се изправи и последва Дрю. Хвърли поглед през рамо към Изабел. Би предпочел да остане с нея, но Дрю отново щеше да го обвини, че се държи като бебе.
— Хайде, идвай — подкани го Дрю. — Да се състезаваме до обора.
Танър знаеше, че не би могъл за я изпревари, но трябваше да опита. Уорд му бе казал, че няма нищо лошо един каубой да бъде победен в някое състезание. Лошото бе, ако не опита. Дори повече от Дрю, Танър се стремеше към одобрението на Уорд.
ГЛАВА 22
Погребаха Кати и Дамрон Джонсън заедно. Момчето бе починало малко преди обед. Мисис Джонсън, обезумяла от загубата на двете си деца, накрая бе убедена да си остане вкъщи.
Мъжете от града изкопаха гроба, но никой не искаше а докосне децата. Уорд и Марина ги пренесоха през селището до новото гробище. Кати и Дамрон бяха първите деца, които щяха да бъдат погребани тук. В градчето нямаше свещеник. Клайд Прут изпълняваше всички светски и религиозни задължения. И тъй като Клайд бе болен, Уорд трябваше да изрече последните прощални думи за двете деца.
— Милостиви Боже, с натежали от мъка сърца Ти предаваме тези две деца. Не е по силите ми да разбера защо са ни отнети толкова рано и защо трябваше да страдат толкова много, преди да напуснат тази грешна земя, но помогни ни всички да повярваме, че вече са на сигурно място, сгрени от Твоята любов. Утеши ги, както ще утешиш тези, които толкова много ги обичаха и на които ще липсват повече, отколкото може да се изрази с думи. Амин.
Марина извърна глава, преди да започнат да запълват гроба Не можеше да понесе такава гледка. С ужас си мислеше как би се чувствала, ако в някой от тези гробове бе положен Танър.
Това щеше да разруши целия й живот.
Сърцето й кървеше за мисис Джонсън, която трябваше да се бори, за да спаси останалата част от семейството си, докато в същото време се опитва да се примири със загубата. Марина чувстваше, че не би била способна да го направи. Танър бе всичко, което имаше в този свят. Ако го изгубеше, щеше… просто не мислеше, че ще може да го понесе.
Тези разсъждения отново насочиха мислите и към Уорд. Какво имаше той? Как щеше да преживее такава загуба? Членовете на собственото му семейство не го искаха при тях. Той живееше с Джейк и Изабел, но по някакъв едва доловим начин стоеше на разстояние от тях.
Марина си помисли, че е много по-лесно да си сирак. Така човек можеше да започне отново да изгражда живота си, без да се съобразява с това, което е оставил зад себе си. За нея и за Уорд раната, нанесена им от собствените им семейства, стоеше отворена, винаги кървяща, винаги болезнена. Можеше да разбере болката му, защото самата тя страдаше от нея. Но на една ръка разстояние се намираше и лекарството за тази болка. Имаха Танър. Имаха шанс да продължат оттам, откъдето бяха прекъснали.
— Непоносимо е, когато умират деца — каза мисис Прут, когато двете с Марина се върнаха вкъщи. — Чувствам се така, като че ли съм могла да спася всяко едно от тях, ако бяха мои.
— Никой не би могъл да спаси тези деца.
— Знам, че е глупаво. Това е, защото двамата с Клайд толкова много искахме да имаме деца, но не успях да зачена. При такова положение една жена се чувства и виновна, и измамена.
— Това не трябва непременно да е така. Не виждам защо трябва да се чувстваш по този начин.
Марина бе сигурна, че мисис Прут иска да й каже нещо, но се отказа. Накрая жената не изтрая.
— Намислихте ли със съпруга ти какво ще правите с малката Дейл?
— Трябва да се опитам да й намеря семейство, което ще я осинови. Ако не мога…
Мисис Прут сграбчи ръката на Марина толкова силно, че младата жена вдигна към нея изненадан поглед.
— Не можем ли да я вземе ние? — попита развълнувано мисис Прут. — Клайд и аз. Винаги сме искали деца, но не успяхме. Вече бях решила да се примиря, но това момиченце като че ли ни е изпратено от Провидението. Няма да й липсва нищо. Ние не сме богати, но няма да намерите никой, който да я обича повече от нас.
Мисис Прут бе толкова развълнувана, че отначало Марина се стъписа. Не бе подозирала, че е възможно някои толкова силно и отчаяно да иска нещо.
— Мислех си самата аз да я осиновя.
— Но ти вече си имаш момченце, пък и със съпруга ти можете да имате още деца. От погледа, с който те гледа, мога да заключа, че само чака ти да кажеш „да“.
Марина почувства как се изчервява.
— Що се отнася до бебето, не мога да реша сама — каза — Крайното решение трябва да бъде на съдията.
— Но ако ни препоръчате с мистър Дилън, знам, че това ще помогне. Вие я намерихте. Вие я спасихте. Съдията ще е вслуша във вас.
— Не знам. Първо трябва да помисля.
Мисис Прут посърна, решителността и енергията й изчезнаха.
— Трябваше да попитам — каза с мъка тя. — Разбираш, нали? Трябваше.
— Разбирам.
Мисис Прут повече не спомена Дейл, но от държанието й, от начина, по който се движеше в къщата, Марина можеше да каже, че много се надява да вземе детето. Завръщането на Уорд разсея донякъде натрупаното напрежение. Марина вече се бе изкъпала, но той я накара да го направи отново.
— Невъзможно е да бъдем напълно сигурни, че сме се измили достатъчно, след като сме носили жертва
