Той беше толкова хубав мъж. Не можеше да разбере защо никой в семейството му не бе в състояние да види, че по един първичен и леко грубоват начин, той бе по-хубав от Рамон. В този мъж нямаше нищо меко и по светски елегантно. Нямаше нищо идеално съразмерно. Кожата му бе придобила бронзов тен и бе леко обветрена от постоянното излагане на слънце и вятър и от работата му от сутрин до мрак.
Уорд беше толкова силен. Той излъчваше груба мъжка сила, нешлифована и неукрасена със светски маниери.
Самият Уорд едва ли осъзнаваше всичко това. Изглежда, никога не бе го осъзнавал. Защо се учудваше, че Танър го обожава толкова много? Той бе всичко, което едно малко момче мечтаеше да стане. Това бе повече от ясно на всички около него.
Нощната риза на Клайд Прут не можеше да скрие великолепното мускулесто тяло. Тя достигаше до средата на бедрото. Имаше нещо много еротично в гледката на една мъжка риза, която достига едва на фут над коляното. Марина не можеше да си обясни защо преди никога не бе изпитвала нещо подобно, но знаеше, че ефектът върху нея можеше да бъде опасен.
Пресегна се и леко покри с чаршафа спящия Уорд.
Това обаче само замени напрежението, което изпитваше, с друго. Той изглеждаше толкова изтощен, изпит и тревожен, че й се прииска да го прегърне, да притисне главата му до гърдите си и да го увери, че всичко скоро ще бъде наред.
Марина се обърна бързо и си каза, че трябва час по-скоро да напусне стаята. Започваше да става сантиментална. Уорд бе достатъчно възрастен, за да е в състояние сам да се грижи за себе си. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да попадне в емоционална зависимост от него. Все още й предстоеше да реши дали може да живее с него като негова жена, но трябваше да вземе това решение след ясни и разумни разсъждения, а не когато е разкъсвана от противоречиви чувства.
Собствените й проблеми веднага останаха на заден план, когато видя мисис Прут, застанала в подножието на стълбите, като нервно чупеше ръце.
— Разболяха се още трима души — каза тя — Единият от тях е Клайд.
Марина не знаеше дали има такова нещо като лек случай на холера, но скоро стана ясно, че Клайд Прут има огромен късмет. Не само че страдаше много по-малко от всеки друг от обезводняването на организма, но при него този процес спря само след няколко часа.
— Слава Богу, че и двамата сте тук — каза тя на Марина, докато слагаше в пълния с гореща вода казан дрехите на съпруга си, заедно със завивките. — Никога нямаше да знам какво трябва да правя.
— Трябва да благодариш на Уорд — отвърна Марина — И не бих знаяла повече от теб.
Марина обиколи бързо болните от градчето, но през голямата част от деня помагаше на мисис Прут, за да може тя да посвети цялото си внимание на съпруга си. Хрумна й, че може да събере изсъхналите дрехи от телта. Чувстваше се странно, когато държеше дрехите на Уорд, докато сгъваше бельото му Това беше един вид интимност, от която тялото й реагира по начин, който Марина никога не бе очаквала. Сепна се, когато осъзна, че гърдите й изведнъж станаха по-чувствителни.
Топлината премина от гърдите й към корема. Точно така се чувстваше, когато Уорд я притискаше към тялото си. Не искаше отново да й се случва това, не искаше да усеща притегателната сила на този мъж. Бързо сгъна и последните дрехи и ги сложи в кошницата.
На всеки час идваше поне един човек, настоявайки Уорд да бъде събуден незабавно. Хората правеха всичко, което Уорд им бе казал, но искаха да получат уверенията му, че любимите им болни ще се оправят. Марина им казваше, че Уорд ще ги посети, когато се събуди. Хората не бяха доволни, но си тръгваха. Искаха да накарат Уорд да отиде в домовете им, но никой не искаше да пристъпи прага на дома на Прут, след като се разбра, че Клайд Прут се е разболял от холера.
— Човек би си помислил, че той ще ги зарази — казваше мисис Прут, ядосана, че хората страняха от съпруга й.
Марина знаеше, че жената щеше още повече да се ядоса, ако същите тези хора се бяха опитали да влязат.
Но това, че отказваше да събуди Уорд, оставяйки му повече време за почивка и сън, само временно отлагаше отговора на въпросите, които я измъчваха. Марина реши да му приготви закуска, за да се разсее от тревожните си мисли.
— Добре постъпи, като отдалечи момчето оттук навреме — каза мисис Пруг — Ако бе играл с нашите момчета, сигурно и той щеше да се разболее.
Тези думи стреснаха Марина и тя едва не се поряза с ножа, докато режеше наденицата. Танър наистина беше играл с Джо Олуел. Дори в този момент той може би бе болен. Опита се да се успокои, като си каза, че Изабел щеше веднага да изпрати някое от момчетата си да я уведоми, ако нещо се беше случило с Танър.
— Танър е добро момче — проговори отново мисис Прут. — Когато порасне, ще заприлича съвсем на баща си. По-добре е да му кажеш колкото можеш по-скоро.
Марина пусна парчетата наденица в горещата мазнина и се пресегна за яйцата. От собствената й закуска бяха останали малко пържени картофи. Те, заедно с горещите питки, конфитюра и кафето, трябваше да са достатъчно обилна закуска.
— Ние с Уорд наистина имаме намерение да му кажем — отвърна Марина. Тревогата продължаваше да се трупа в гърдите й. — По-добре да събудя Уорд. Той и без това ще се ядоса, че съм го оставила да спи толкова до късно.
— Но той спа по-малко от осем часа, а бе на крак цели два дни.
— Въпреки това ще се ядоса.
— Може би е по-добре аз да отида.
— Не. Ти остани при съпруга си. Аз ще се оправя с Уорд.
Но можеше ли да го направи? Не можеше дори да приготви закуската му, без да разбуди всички онези чувства, с които не бе сигурна, че ще може да се справи.
— Тревожиш се за майка си ли?
Изабел бе последвала Танър до пейката под един от огромните дъбове, които хвърляха сянка върху къщата и корала.
— Да.
Уорд му бе казал да стои далеч от Сайпрес Бенд, защото има опасност да се зарази. Не мислеше, че нещо може да се случи с майка му, докато беше с нея, но сега, когато нея я нямаше, не беше толкова сигурен.
Спомняше си страха й, когато за пръв път бе научила за холерата. Бе го почувствал, когато тя припряно бе напуснала градчето, заедно с него и Дейл. След това двамата с Уорд изчезнаха, като го оставиха разтревожен и разстроен. И все още се чувстваше така. Имаше нужда от уверенията на майка си и на Уорд, че всичко ще бъде наред Джейк и Изабел бяха добри с него, но не беше същото.
— Кога ще си дойде мама?
— Не знам. Липсва ли ти?
Момчето кимна.
— Тя никога преди не ме е оставяла така.
Танър не искаше Изабел да си помисли, че е прекалено малък, но истината беше, че се страхува.
— Майка ти не искаше да те оставя — каза му Изабел. — Но чувстваше, че трябва да помогне на хората от Сайпрес Бенд.
— Тя ще умре ли?
— Разбира се, че не. Какво те кара да мислиш така?
— Чух, когато Бък каза на Шон, че хората, които се разболяват от холера, умират. Мама ще се разболее ли от холера.
— Уорд нямаше да й позволи да отиде в града, ако мислеше, че има риск.
— Бък каза, че Уорд също може да се разболее. Каза също, че ако това се случи, ще избие всички в онзи скапан град.
— Уорд знае как да се пази. Той е лекар. Но трябва да помага на хората, които са болни. Майка ти чувства същото.
