положението му бе по-лошо.
— Стопли я и се погрижи тя да пие много вода.
Уорд измъкна завивката, която използваха другите деца, и я изнесе навън.
— Можете да спите под онези дървета — каза им той, докато те се изсушаваха.
Едното от децата, момиченце, започна да плаче за майка си.
— Тази вечер ще трябва ти да се погрижиш за сестра си — обърна се Уорд към най-голямото момче. — Майка ти прави всичко възможно, за да се грижи за баща ти и малката ти сестра.
— Мислиш ли, че и другите деца ще прихванат холера? — попита го Марина.
— След като болестта веднъж е започнала да вилнее в едно семейство, почти винаги засяга всички.
— Смяташ ли, че малката Кати и баща й ще се оправят?
— Не знам.
Отново беше като през войната, но този път никой нямаше да го спре или да му попречи да използва всичко, което знаеше. Уорд веднага се зае да помага на мисис Консън. Марина започна да чисти кухнята. И за двама се очертаваше дълга нощ.
Един час преди разсъмване се разболя най-малкото момче. Едно по едно, до обяд се бяха разболели и останалите деца.
— Бедната жена ще се побърка, ако загуби цялото си семейство — каза Марина, докато двамата с Уорд се бореха безуспешно с болестта, като даваха на децата вода, но не можеха да предотвратят обезводняването им.
— Ако самата тя не се разболее преди полунощ — отвърна Уорд, без да прекратява усилията си да налива насила вода в устата на най-голямото момче.
Мисис Джонсън бе наляла поне четвърт галон вода в гърлото на съпруга си. Уорд се надяваше, че щеше да се оправи. От време на време от къщата се разнасяше писъкът на Кати и сърцето на Уорд се свиваше болезнено, но не влезе вътре. Трябваше да съсредоточи усилията си върху другите деца.
— Направо не издържам, като гледам тези деца да се мъчат — продума Марина със задавен от плач глас.
Тя седна между едно момиченце на около пет годинки и едно момченце на четири, бършеше с напоени със студена вода кърпи челата и телата им, за да свали треската им, даваше им да пият вода и се молеше телата им да задържат течността.
— Не мога да направя нищо повече, за да спра болките — каза Уорд, като се върна към шестгодишния Дамрон.
Момчето, изглежда, не изпитваше големи болки, но състоянието му бе най-сериозно. Нищо, което правеше Уорд, не можеше да накара тялото на момчето да задържи течността.
Мисис Прут дойде три пъти този ден, за да провери как са нещата. Всеки път спираше далеч от колибата, но гордо съобщаваше, че никой друг в града не се е разболял от холера. Когато жената се появи за четвърти път. Уорд веднага разбра, че нещо се е случило.
— Момчето на Елинор Олуел се е разболяло — съобщи тя — Елинор иска веднага да отидете при нея.
— Какви са симптомите? — попита Уорд, като положи обратно Дамрон на одеялото.
Детето не се помръдна, нито издаде звук. Просто лежеше и гледаше Уорд с празни очи.
— Елинор каза, че всичко станало напълно неочаквано. В един миг бил добре, а в следващия вече лежал болен. Синът й получил ужасни болки в ръцете и краката. И започнал да се обезводнява.
— Идвам веднага — отвърна Уорд — Знаеш ли дали онова момче е имало някакъв контакт с тези деца?
— Момчето на Елинор и малкият Дамрон са големи приятели — отвърна мисис Прут. — Играят заедно през цялото време.
Уорд се страхуваше от нещо подобно. Най-вероятно децата от фургона са предали заразата на децата на Джонсън. От тях се бе заразило момчето на Елинор Олуел. Но поне сега имаше с какво да се занимава. Ако можеше да прекъсне тази омагьосана верига, щеше да успее да спаси повечето от хората.
Докато Уорд се изми и преоблече. Елинор Олуел бе изпаднала почти в истерия. Съпругът й, пребледнял като платно, стоеше мълчалив до леглото на сина им.
— Това е единственото им дете — каза мисис Прут, когато Уорд й подаде дрехите, за да ги извари. — Ако момчето умре, това ще убие Елинор.
— От колко време е в това състояние? — попита Уорд, когато видя момчето.
Спазмите бяха толкова силни, че дори хлороформът не помогна напълно да премине болката.
— Всичко започна преди по-малко от час — промълви Елинор, задавена от ридания. — Веднага след като научих, че момчетата на Джонсън са се разболели от холера, го разпитах най-подробно как се чувства. Моят Джо играе с техния Дамрон през цялото време.
Уорд й каза точно какво да прави.
— Вече опитах да го накарам да пие. Джо просто повръща всичко.
— Продължавайте да опитвате. Това е единственото нещо, което знам, че може да му помогне.
Като тръгна по следата на завързаните приятелства между децата в Сайпрес Беид, Уорд посети всяка къща в града. Обясни как мъртвото семейство бе предало холерата на децата на Джонсън и как Дамрон Джонсън бе предал заразата на малкия Джо Олуел и как тяхното собствено дете може да е прихванало болестта.
За пореден път Уорд подчерта важността на чистотата, отново нареди да се преварява водата, да се почиства всичко, което влиза в досег с храната или водата за пиене, постоянно да се мият ръцете. Също така повтори какво трябва да се направи на човек, заразен от холера.
Този път хората му повярваха — някои поради това, че се страхуваха да не прихванат болестта от него. Повечето говореха с него иззад заключените си врати. Всички бяха изплашени.
— Изтощена си — обърна се той към Марина, когато след смрачаване се върна в къщата на Джонсън. — Имаш нужда от сън.
— Не мога. Малката Кати току-що почина.
Уорд почувства познатата тежест в гърдите, но точно сега не трябваше да се поддава на страха и отчаянието. По-късно щеше да има предостатъчно време да страда. В момента най-належащото бе, да убеди Марина да си легне. Тя беше на крак от трийсет и шест часа. Ако се преумореше прекалено, щеше самата тя да се разболее поради отслабване на организма.
— Аз ще остана тук. Ти се върни при мисис Прут. Марина се опита да се изправи на крака, но не успя.
Уорд й подаде ръка и й помогна да стане.
— Трябваше да те изпратя в леглото още преди часове.
— Какво ще стане с другите деца? — попита Марина.
— Не знам. Но няма да им помогнеш, като припаднеш. Трябва да си починеш. Утре може да имаме още случаи.
— Ти също трябва да си починеш. Не си отдъхвал дори за миг.
— Ще го направя. Но искам да видя какво мога да направя за мисис Джонсън.
Жената люлееше мъртвото си дете, целуваше челото му, а сълзите й капеха по безжизненото личице. Въпреки че Уорд се страхуваше, че така и мисис Джонсън може да се зарази, не му даде сърце да отнеме детето от прегръдките й. Но това, което той не можа, направи Марина. Тя взе мъртвото момиче от ръцете на безутешната майка и го остави на леглото.
— Уорд ще се погрижи за Кати — обърна се Марина към жената — Ти трябва да си починеш. Другите ти деца сега ще имат още по-голяма нужда от теб.
Марина я отведе в спалнята и я убеди да си легне поне за няколко минути.
— Единият от нас ще остане с децата и съпруга ти. Ще те извикаме, ако стане нещо.
Мисис Джонсън си легна, но Уорд се съмняваше, че тя ще може да заспи. Чуваше приглушените й ридания и сърцето му се късаше. Марина уви детето в чаршаф и го отнесе под дървения навес. Уорд изнесе навън замърсените завивки, поля ги с газ и ги запали.
— Ще трябва час по-скоро да погребем детето — каза той на Марина.
