от собствените си мисли, щеше веднага да застане нащрек, сигурен, че Уил замисля нещо наистина опасно.
Нещата не можеха да продължават по този начин. Въпреки че Марина вече знаеше, че гневът и недоверието, които се бяха настанили между тях, бяха причинени от изкусни лъжи, все още не можеше да забрави случилото се. Или да прости.
С него нещата не стояха така. Всичките му съмнения бяха изчезнали. Сега, когато погледнеше Марина, виждаше една красива, силна и енергична жена, за която всеки мъж би бил горд да се ожени. С всеки изминал ден ставаше все по-нетърпелив в намерението си да я убеди, че я обича, че иска да бъде неин съпруг и любовник, а не само баща на Танър. Бяха изгубили толкова много години, бяха пропуснали шанса си за толкова много любов, че Уорд не можеше дори да понесе мисълта да чака още. Замисли се за някаква възможност да се възползва от отслабващата й защита.
Все още си спомняше онзи ден, когато се влюби в нея. Тя беше ослепително красива, женствена, весела, прекалено млада, за да осъзнае колко безумно се влюбва, беше точно от този тип жени, които привличаха мъжете, които си мислеха, че повече нямат шанс да обичат. Само в един миг бе преобърнала целия му свят.
Но сега двамата вече не бяха толкова невинни, както кога. Тя бе станала самоуверена и предпазлива, жена, която нямаше никакво намерение да позволи отново да де наранена от любов. И все пак Уорд усещаше желанието й да обича, да бъде обичана. Само трябваше да намери начин да разсее страха, който все още я държеше в плен. Всеки път, когато я видеше, изпитваше желание да я вземе в прегръдките си, да я целува до забрава, да я люби. Беше си казвал, че отива в Сайпрес Бенд да провери как е ръката на Танър. Знаеше, че ще види и нея. Не я искаше обратно в живота си само заради Танър. Искаше и тя да го желае, да изпитва нужда да бъде с него.
— Мислиш ли, че бащата на Танър ще се върне? — попита Уил.
Уорд с мъка се изтръгна от вцепенението си.
— Защо питаш?
— Когато за пръв път дойде в ранчото, не говореше за нищо друго. Дрю казва, че баща му е мъртъв. Но според Дрю всички, които не може да види, са мъртви.
— Днес Танър спомена ли баща си?
— Не. Той иска ти да му станеш баща. Сам ми каза. Ще го направиш ли?
— За това трябва да поговоря с майка му. — Уорд би предпочел да запази тези мисли за себе си, но изглежда, това бе невъзможно.
— Ще напуснеш ли ранчото?
— Все още не сме решили.
— Танър иска да остане. Иска да стане каубой като теб. Казах му, че си лекар, а той каза, че не е вярно. Лекар ли си?
Уил като че ли имаше невероятната способност да те настъпва винаги по болното място!
— Наистина учих за такъв.
— Дрю казва, че ти харесва много повече да бъдеш каубой.
— Така си е.
Това бе истина, но причините бяха съвсем различни от тези, които си мислеше Уил. Звукът от конски копита върху глинестата почва ги накара да се обърнат назад.
— Това е Танър — каза Уил. — Може би някой се е разболял. Ето, че сега можеш отново да станеш доктор.
Уорд имаше чувството, че нещата не са толкова прости. Страховете му се потвърдиха, когато забеляза израза на лицето на Танър. Момчето плачеше, сълзите се стичаха по бузите му, а вятърът бързо ги изсушаваше.
— Хей! — извика Уорд и заедно с Уил отстъпиха встрани от пътеката, за да не бъдат връхлетени от галопиращия кон.
След това Уорд пришпори коня си и достигна Танър точно когато момчето успя да намали ход, за да може да обърне коня в обратна посока.
— Какво има? — попита Уорд. — Да не би с майка ти или с Дейл да се е случило нещо?
— Няма да се върна в Сан Антонио! — изхлипа Танър — Не искам Бъд да ми става баща. Искам да стана каубой като теб.
Уорд не знаеше какво бе разстроило толкова Танър, но бе очевидно, че момчето не бе в състояние да обясни нищо.
— Но аз си мислех, че ти вече си каубой — обади се Уил. — Нали каза, че живееш в ранчо.
— Исках да кажа, че искам да стана истински каубой — отвърна Танър, без да откъсва поглед от Уорд. — Ти можеш да ме научиш. Нали ми обеща.
— Казах, че ще ти помогна, докато се намираш в ранчото — отвърна Уорд — Никога не съм ти обещавал, че можеш завинаги да останеш. Трябва да отидеш с майка си.
— Но тя ще се върне в Сан Антонио!
— Тя знае ли къде си?
Танър спря да плаче, изглеждаше гузен.
— Не знам.
— Ти каза ли й?
— Не.
— Какво се случи?
— Казах й, че не искам да се връщам в Сан Антонио. Тя каза, че така или иначе ще трябва да отида, и аз избягах.
— Ще се наложи да се върнем — заяви Уорд — Майка ти ще се тревожи.
— Не, аз няма да се върна!
— Разбира се, че ще се върнеш. Не можеш да бягаш от майка си.
— Ако избягам Изабел яко ще ме набие — обади се Уил.
— Мама никога не ме бие.
— Изабел също не ме е била — призна Уил. — Но Джейк ще го направи, защото съм причинил тревоги на Изабел и защото съм бил достатъчно глупав, за да избягам.
— Аз не съм глупав! — настоя Танър.
— Ако избягаш, наистина ще постъпиш глупаво. Тогава ще станеш сирак. Аз бях сирак много дълго време и никак не ми хареса.
— Глупаво ли бе да избягам? — попита Танър, като насочи поглед към Уорд.
Той мълчаливо кимна.
— Но аз не искам да се връщам в Сан Антонио.
— И аз не искам да се връщаш, но това, че ще заминеш, не означава, че няма да можеш да се върнеш отново тук.
— Мислиш ли, че ще мога? — попита тъжно Танър.
— Ще трябва да попиташ майка си — отвърна Уорд.
— Ти ще дойдеш ли с мен?
— Защо искаш да се върна с теб?
— Защото се страхувам.
— Не, не се страхуваш — Уорд наистина имаше намерение да се върне с момчето, но трябваше да разбере защо Танър бе избягал.
Танър сведе глава.
— Ако поговориш хубаво с мама, тя ще хареса теб, а не Бъд. Тогава ще можеш да ми станеш татко.
Сърцето на Уорд прескочи няколко удара. Още от мига, когато прие, че Танър е негов син, мечтаеше за този момент. Сега го имаше, но на каква цена? Не можеше да позволи обичта на Танър да застане между момчето и майка му. Искаше любовта им да ги свърже двамата, да ги сплоти в едно семейство, а не да ги разделя.
— Мислех си, че истинският ти баща ще се върне.
