Марина прецени, че ще е грешка от нейна страна да се опитва да обясни на мисис Прут ситуацията. Виждаше, че жената мислено се впусна да прави всякакви предположения, чудейки се какво нещастие може да сполети една жена, за да се окаже в подобно положение.
— Тогава имаш късмет, че той отново иска да живеете заедно след всичкото това време.
— Не съм сигурна дали аз желая да го приема обратно — възрази Марина — И сама се справям доста добре.
— Никоя жена не трябва да живее разделена от съпруга си.
— Щеше ли да има някаква разлика, ако той бе загинал във войната?
— Тогава, естествено, можеш да се прибереш при семейството си.
— С други думи, мислиш, че в един дом трябва да има мъж, за да може жената да бъде уважавана.
— Разбира се.
— Тогава мнението ти за мъжете е прекалено добро, а за жените — точно обратното. Ако отново се омъжа или избера отново да живея със съпруга си, ще бъде, защото сама ще реша така, а не защото имам нужда от него. Вече доказах, че нямам нужда от мъж.
— Никога не съм си мислила, че ще доживея да чуя една порядъчна жена да говори по този начин.
— Сигурно не бих говорила така, ако имах възможност да живея като обикновена жена.
— Има хора, които ще кажат, че си уличница. Биха сметнали, че никога няма да кажеш подобно нещо, ако не беше толкова красива, че можеш да имаш всеки мъж, когато пожелаеш.
— Хората могат да казват и да си мислят каквото си искат, стига да не изказват мнението си в мое присъствие. Още повече, че мъжете създават само неприятности. Повечето жени, предполагам, ги смятат за лукс, а не за необходимост.
— Може би наистина мислиш по този начин — макар че не виждам как една порядъчна жена може да говори така. Но за момчето бащата е наистина необходим.
Марина не можеше да оспори това твърдение. Танър не бе споменавал въображаемия си баща от дни.
— По-добре да проверя дали Дейл се е събудила. Все още не съм успяла да я привикна на определен режим на хранене.
— Ти, изглежда, повече се тревожиш за дете, което не е твоя плът и кръв, отколкото за собствения си син.
— Не, мисис Прут, тревожа се еднакво и за трима ни.
— Работа на мъжа е да се тревожи. Ти би трябвало да приготвяш вечерята му и да гледаш децата му.
— Точно това бях възнамерявала да правя, но след това нещата се промениха.
— Тогава отново ги промени.
Шумното появяване на Танър сложи край на разговора.
— Уорд и Уил заминаха ли си? — попита го Марина.
Танър кимна леко.
— Попитах Уорд дали бихме могли и утре да отидем при водопадите. Джо обеща да ни покаже къде можем да намерим пещери, в които живеят прилепи.
Марина настръхна само при мисълта да влезе в пещера, пълна с прилепи.
— Танър, трябва да спреш да молиш Уорд за всевъзможни неща.
— Защо?
— Защото той си има собствена работа — обясни тя.
— Но той няма нищо против. Сам го каза — възпротиви се момчето.
— Но Уорд не може постоянно да ти угажда.
— Той обича да ме води на разни места — заяви Танър. — Каза, че ще ме заведе навсякъде, където пожелая.
Марина се съмняваше, че Уорд е казал точно това.
— Ние трябва да се върнем в Сан Антонио, а Уорд остава тук.
Марина бе предполагала, че Танър няма да приеме добре тази новина, но не бе подготвена за гневното му избухване.
— Не искам да се връщам в Сан Антонио! Искам да остана тук!
— Не можем да останем.
— Уорд ще ни позволи да останем. Знам, че ще го направи.
— Ранчото не е на Уорд. То принадлежи на Джейк и Изабел, а те вече си имат пълна къща с деца. Няма място за повече хора, дори и ако искахме да останем.
— Не искам Бъд да ми става баща. Искам Уорд. Защо не можеш да се омъжиш за него?
— Той ли ти каза да ми зададеш този въпрос? — попита тя, а гласът и бе пропит с тревога.
— Не. Защо не го харесваш? Всички харесват и обичат Уорд. Дрю казва, че го харесва дори повече от Джейк — заяви Танър.
— А какво ще правиш, ако се върне истинският ти баща? Нямаше намерение да му задава този въпрос. Дори не мислеше да намеква за такава възможност, докато не вземе някакво решение относно предложението на Уорд.
В миг Танър стана необичайно сериозен. Не смееше да погледне майка си в очите.
— Той няма да се върне. Знам, че е мъртъв. Наистина, бащата на Бенджи се върна, но това бе преди много време. Дрю каза, че съм истински глупак, за да не повярвам в смъртта на татко. Не исках да бъда единственият без баща. Ако казвах, че той е някъде с тайна мисия, щях да бъда като всеки друг.
Марина много бе тъгувала за семейството си, когато всички й обърнаха гръб, но тогава тя бе много по- голяма от Танър и прекалено обсебена от грижата да изхранва себе си и детето си, за да почувства толкова остро тази загуба. Очевидно, присъствието на Бъд не бе накарало Танър да се чувства по-малко изоставен. Не можеше да разбере дълбочината на болката му, но я чувстваше с цялото си сърце. Би направила всичко, за да му помогне.
— Винаги има някаква възможност — каза тя. — По време на война се губят толкова много доклади. Хората не винаги знаят…
— Татко е мъртъв! — изкрещя гневно Танър. — Той няма да се върне! Никога!
— Но ако той наистина…
— Ти просто не искаш Уорд да ме харесва! — избухна Танър. — Не искаш да остана тук и да стана каубой като него!
— Не можеш, Танър, не и сега. Може би малко по-късно, да кажем, след като Изабел роди бебето си, може да ни покани да се върнем в ранчото Ако тя…
— Аз няма да се върна в „Грейвъл Пит“! — извика отчаяно момчето — Ще остана с Уорд. Той иска да остана. Знам, защото сам ми го каза.
— Танър…
Но момчето не искаше да я слуша. Излетя през вратата и се спусна тичешком по стълбите. След миг вратата силно се хлопна след него.
— Ако още веднъж удариш вратата така — извика мисис Прут, като подаде глава от кухненския прозорец, — ще останеш навън.
Танър не спря да тича. Зави зад ъгъла и се изгуби от поглед. Марина остави на масата празното шише от мляко и прегърна бебето, като леко го тупаше по гръбчето. След това надникна през прозореца, за да види накъде се бе отправил Танър. Марина понечи да сложи малкото в люлката и да отиде да потърси сина си, но реши, че е по-добре да го остави да се успокои, преди да се опита отново да поговори с него.
Пет минути по-късно съжали за решението си. Танър яхнал коня си, премина като вихрушка покрай нея и се загуби в посока към ранчото.
ГЛАВА 19
Обикновено Уил създаваше толкова проблеми, че Уорд нямаше време да мисли за нищо друго, освен как да прибере момчето в ранчото здраво и читаво. Днес, поради някаква неизвестна причина, момчето се държеше необикновено добре. Яздеше до Уорд и не обелваше нито дума. Ако мъжът не бе толкова погълнат
