— Не.
— Това не е добър знак. Съпрузите не трябва да имат тайни един от друг.
— Зависи колко са близки.
Тези думи накараха Марина да направи нещо, което нямаше намерение да стори.
— Какъв друг избор имаме?
— Можем да се преместим в Сан Антонио.
— Надявам се, разбираш, че никой не би говорил с мен.
— Това за мен изобщо не би имало никакво значение.
— А за мен би имало, и то голямо. Нямам никакво намерение да живея с теб и да отгледам Танър като отхвърлен от обществото човек. Това мога да направя и ако заживея сама.
— Можем да отидем да живеем в „Ранчо дел Еспада“.
— Отказвам да живея в една къща с Рамон, дори и ако майка ти ми позволи да прекрача прага.
— Те вероятно ще прекарват в Сан Антонио по-голяма част от времето си.
— Ще трябва да измислиш нещо друго. След като казваш, че имаш малко пари, мислил ли си да купиш ранчото от Рамон?
Марина осъзна, че си бе позволила да се увлече дотам, като че ли вече бе решила, че ще живее с Уорд. Освен ако не грешеше, Уорд също бе стигнал до този извод.
— Не че съм решила точно какво да правя — добави тя, — но веднъж след като Танър разбере, че ти си баща му, връщане назад няма.
— И сега няма връщане назад — каза Уорд. — Той трябва да знае. Единственият въпрос е кога и как да му кажем.
Марина отново усети острата стрела на гнева. Като всички мъже, Уорд виждаше само едно — че има син. Като че ли един мъж можеше да има една-единствена цел — да се сдобие с жена и син. Само малка част, изглежда, разбираха разликата между това и да имаш съпруга и истинско семейство. Преди да предостави своята и на сина си съдба в ръцете на този мъж, трябваше да е сигурна, че Уорд разбира разликата.
Най-после Уил и Танър се появиха.
— Бащата на Джо ми помогна — съобщи Танър. — Каза, че съм много смел, щом смея да яздя с овързана ръка като „папууз“. Какво е „папууз“!
— Малко бебе-индианче, увито в много одеяла, за да му е топло — обясни Уорд. — Няма ли да дойдеш с нас? — обърна се той към Марина.
Въпросът я сепна и изненада. Отговорът, който напираше на устните й, я разстрои оше повече. Искаше да отиде, но се страхуваше. Уорд се държеше прекалено добре, а тя беше прекалено уязвима.
— Не мога да оставя Дейл.
— Аз ще се погрижа за бебето — предложи мисис Прут, която отново подаде глава от вратата.
— Не мога да злоупотребявам с вашето гостоприемство.
— Глупости. Бебето не представлява никакъв проблем.
— Хайде, мамо — замоли се Танър.
— Обещавам да не започвам никакви спорове — каза Уорд. — Ако го направя, можеш да ме блъснеш в реката.
Марина се остави да бъде убедена. Преди да се опомни, се озова на седлото и бе на път за някакви водопади, които нямаше никакво желание да види.
— Надявам се, че знаеш пътя — обърна се Уорд към сина си. — Ако Уил каже на Дрю, че всички сме се загубили заради теб, никога няма да те остави да го забравиш, защото постоянно ще ти го натяква.
Марина ги наблюдаваше как яздят един до друг, а Танър бе по-щастлив отвсякога. Прониза я остра болка. Точно това трябваше да правят Танър и баща му. Би дала почти всичко, за да продължи повече.
Но тя бе само едната страна на този триъгълник. Не можеше просто да се предаде като част от сделката само защото беше майка на Танър. Трябваше да бъде желана заради самата себе си. Може би точно затова се бе съгласила да тръгне с тях на тази разходка. Трябваше да разбере дали Уорд наистина я иска или желае да вземе само Танър.
На няколко мили от Сайпрес Бенд теренът рязко се промени и плодородната долина премина почти в пустиня. Криви дъбове с възлести клони изместиха кипарисите и кленовете. Тучните ливади отстъпиха място на скалисти хълмове и дълбоки каньони, в които растяха в изобилие бодливи храсти, кактуси и трева, която се подаваше на туфи от някоя скала.
Но дори и променящият се пейзаж не можеше да отнеме удоволствието на Марина от ездата. Беше решила да се наслади докрай на неочакваната разходка. В момента не искаше да се тревожи за бъдещето, нито да се измъчва за миналото.
Колкото по-труден ставаше теренът, толкова по-голямо желание изпитваше Танър да се отклони от пътеката.
— Не се тревожи — каза й Уорд. — Уил е с него.
— Ти самият каза, че Уил постоянно се забърква в неприятности.
— И винаги се справя с тях. Това момче има инстинкт за оцеляване.
Марина не можеше да възприеме спокойното отношение на Уорд към Танър, но в никакъв случай не можеше да каже, че той проявява небрежност. Уорд се грижеше за момчето повече, отколкото за себе си. Но мъжете се държаха по свой странен начин. Сега, след като осъзна, че Уорд има намерение да учи сина им точно на това, щеше да внимава повече.
Но въпреки всичко, имаше доверие на Уорд.
Когато наближиха реката, земята стана още по-камениста. Високи дървета скриваха пукнатините в скалите, издълбани от водата в продължение на милиони години. Пътеката водеше до малка височина. Двеста фута по-надолу реката течеше буйно в широко скално корито и след това изчезваше сред огромни скални отломъци. Стотина ярда по-надолу бреговете се стесняваха и реката се превръщаше в тих, спокоен и криволичещ поток.
— Трябва да оставим конете тук и да изминем останалото разстояние пеша — каза Уорд.
— Но аз не съм подготвена, за да се катеря по скалите — възпротиви се Марина.
— Не можеш да се откажеш сега, мамо.
— Дрю не би се спряла — заяви Уил. — Тя би поискала да се състезава с теб до дъното на каньона.
— Дрю е малко момиче — отвърна Марина — А аз не съм.
— Изабел също не би се отказала. Нея нищо не може да я изплаши.
При това положение. Марина нямаше никакъв избор.
— В такъв случай ще стигна при реката преди всеки от вас.
Уорд, който се ухили толкова самодоволно, че й се прииска да го удари, се обърна към нея.
— Ще ти подам ръка.
Приемайки предизвикателството насериозно, момчетата вече бяха започнали да се спускат предпазливо по скалите.
— Танър, недей.
Уорд покри устата й с ръка. Изненадана, тя се обърна и го погледна в очите.
— Днес никой няма да се тревожи за нищо и за никого, нали?
— Не мога да не се тревожа, Уорд. Аз съм негова майка.
— И винаги ще бъдеш, така че спри да се притесняваш.
Марина не можеше да възприеме тази логика, но реши, че не си струва да спори. Момчетата с радостни викове се спускаха по скалите, това очевидно бе един от най-хубавите мигове в живота им.
— Ето, подай ми ръка и ще ти помогна да слезеш. Марина не бе мислила за възможността да го докосне отново. Нито пък бе подготвена за горещата вълна, която я заля, когато Уорд пое ръката й. Това я накара да си спомни за онзи момент отпреди толкова години, когато той леко я бе вдигнал на седлото. Спомни си как твърдото му, мускулесто тяло се притискаше до нейното и в какъв водовъртеж от чувства и усещания бе попаднала.
В момента водовъртежът отново заплашваше да я погълне, когато той обви ръка около кръста й и я повдигна от скалата. Дори един кратък поглед към скалите я увери, че докато достигнат брега на реката, той щеше да повтори това много пъти.
