се отсече едно дърво, след това да се нацепи и приготви за огрев. А след като и земята трябваше да се изоре и да се засеят пролетните посеви, бе ясно, че мъжете изобщо нямаше да смогнат с всичката работа.
Но Уорд държеше твърдо на своето. Беше сигурен, че някои от мъжете не се бяха къпали цял месец. От начина, по който изглеждаха децата, можеше да се заключи, че телата им не бяха виждали вода от последния път, когато се бяха къпали на реката.
— И как всичкото това миене и изваряване ще спре холерата? — попска да узнае една жена, която очевидно бе настроена скептично, но искаше да бъде убедена в ползата от тези мерки.
— Горещата вода убива микробите, които разпространяват болестта. Тях не можете да видите — каза Уорд, въпреки че бе наясно, че тези думи могат да накарат хората да пренебрегнат нарежданията му — Но те са там.
— Не вярвам в нещо, което не мога да видя с очите си — заяви един мъж.
— Ти бил ли си болен? — обърна се към него Уорд.
— Преди две зими се разболях от грип.
— И видя ли какво точно причини грипа?
— Е, не, но…
— Няма да видите причинителите на холерата, тифуса, жълтата треска или дизентерията — продължи Уорд. — Но въпреки това ще умрете.
Мъжът замълча, но не изглеждаше убеден.
— Разбирам, че ще ви е трудно да повярвате на някои неща, които ви казвам, но трябва да знаете, че ако холерата започне да се разпространява сред вас, след седмица почти всички ще сте мъртви. Няма да ви кажа, че знам как я лекувам. Истината е, че не знам.
— В такъв случай ти се излагаш на същата опасност като нас — обади се някой.
— Съвсем не — каза Марина, изпреварвайки го. — Докторът три години е учил медицина в университета във Вирджиния. По време на войната четири години е бил хирург. Той знае за болестта повече от всички нас, взети заедно.
Уорд не бе сигурен от какво бе изненадан повече — от неочакваното обръщение на Марина към него като „Докторът“ или от пламенната й защита на способностите му като медик.
— Холерата е тук — продължи той. — Не мога да променя и факт, но знам как да спра разпространението й. Стойте далеч от хора, които са се разболели, освен ако не се грижите за тях. Особено важно е да изгорите всякакви замърсени дрехи и завивки.
— Не можем да направим такова нещо! — чуха се възмутени гласове. — По същия начин можете да ни накарате да изгорим и къщите си.
— Ако умрете, ще направя точно това.
— А ти самият няма ли да хванеш холера? — попита една жена.
— Ако не спазвам всички тези мерки, които ви казах, аз също мога да се заразя като всеки от вас.
— Тогава какво правите тук?
— Той дойде, за да ви помогне — отвърна Марина. — Още от момента, когато намери онова семейство, умряло от холера, Уорд знаеше, че има опасност някои от вас да се е заразил.
— Какво семейство? — попитаха едновременно няколко души.
— В долината намерихме един фургон — обясни Уорд — Всички бяха мъртви, освен бебето.
— Какво стана с него?
— Бебето е момиченце и сега то е в отлично здраве — отвърна Марина. — Благодарение на доктор Дилън.
— Защо ние нищо не знаем за това семейство? — попита някой.
— Същия ден, когато открих и изгорих останките им, дойдох в града, за да ви предупредя, но вашият кмет и жена му ме увериха, че в града няма никой болен.
— Така беше — обади се мисис Прут, но обичайната й твърдост я бе напуснала. — Не виждах никакъв смисъл да плашим всички наоколо.
— Добре, но сега Арчи Джонсън е болен — възрази някой. — Онези хора бяха отседнали в неговата къща.
— Да, сега си спомням — добави друг — Семейството изглеждаше съвсем порядъчно. Не мога да си представя какво са правили в долината. Мъжът не ми изглеждаше като фермер или собственик на ранчо.
— Знаеш ли как се казваха? — попита Уорд.
— Не си спомням да са казвали имената си.
— Е, ако някой си спомни, съобщете на мен или на моята… на мисис Дилън — каза той, след като се поколеба за момент.
Не знаеше как би реагирала Марина, но мислеше, че и двамата сега имаха много по-належащи неща, за които да тревожат.
— Сега всички си вървете по домовете. Останете там, освен ако не е абсолютно необходимо да излезете. Ако някой се разболее, веднага съобщете на мен или на мисис Прут. И не забравяйте, измивайте всичко, особено ръцете си, преди да се храните.
— Ако питате мен, това са пълни щуротии — обади се един мъж, когато хората понечиха да си тръгнат.
— И как да се грижим за човек, който вече се е разболял? — попита една жена.
Всички спряха и обърнаха погледи към Уорд.
— Ако човекът има треска, постарайте се да го охлаждате със студена вода. Ако му е студено, гледайте да го стоплите. Най-важно от всичко, накарайте го да пие течности.
— Как да направим това, ако болният изпадне в делириум? — попита друг.
— Ако се налага, насила му наливайте в гърлото. Сложете във водата малко захар и сол.
— Колко?
— Една чаена лъжичка захар и толкова сол в галон вода.
— От това като нищо ще повърна — каза някой.
— Ако се разболееш от холера, ще изпиеш до капка тази вода Пентън Белнап! — отсече съпругата му. — Или ще се задавиш с нея. Нямам никакво намерение да отглеждам сама единайсет деца, още повече че дванайсетото е вече на път.
По израженията на лицата им Уорд виждаше, че повечето хора не вярваха в неговите невидими микроби. Трябваше да им представи нещо, на което можеха да повярват, преди да започнат да изпълняват заръките му. Освен това имаше нужда от съдействието на всяко едно семейство, ако искаше да спре разпространението на холерата.
— Сега най-добре ми покажете къде живее Арчи Джонсън — каза Уорд.
— Аз ще те заведа — предложи Клайд Прут.
— И аз идвам — обади се Марина.
— Защо не останеш тук и не помогнеш на жените да започнат с миенето и изваряването на дрехите?
— Това може да свърши и мисис Прут. Жената на мистър Джонсън и цялото му семейство се нуждаят от помощта ми повече от всеки друг.
Когато пристигнаха в дървената къща на Джонсън, едно от децата му вече бе заразено. Първото нещо, което Уорд направи, когато влезе в мръсното помещение, бе да нареди на останалите деца да излязат навън и да отидат на реката да се изкъпят.
— Дори речната вода е по-добра от това да се въргалят в такава мръсотия — каза той, отвратен от картината, която виждаше.
Арчи страдаше от болезнени спазми в стомаха. Малко хлороформ от едно шише, което Уорд извади от чантата си, успокои болките.
— След като Марина сгрее вода, искам да се опиташ да го измиеш — обърна се той към мисис Джонсън.
— Ами Кати? — изпищя изпадналата в истерия жена. Детето се бе разболяло след бащата, но
