— Хайде, яж — подкани я Уорд — Трябва бързо да пораснеш. До средата на зимата искам Марина да има свое собствено бебе.
Марина се изчерви.
— Не трябва да говориш така.
Дейл започна да рита с крачета и да маха с ръчички, като се усмихваше доволно.
— Уорд, ще се ядосаш ли, ако Дейл не остане при нас?
— Мислех, че я искаш.
— Искам я, но можем да й намерим семейство.
— Съмнявам се.
— Някой друг може да я осинови.
— Кой?
— Мисис Прут.
— И защо, за бога? Тя отдавна е минала възрастта, за да гледа бебе.
— Така е, защото никога не е могла да роди свое собствено дете.
— И ти нямаш нищо против?
Марина се изчерви.
— Не, след като имам едно мое дете.
Уорд се пресегна и я прегърна през раменете.
— Сигурна ли си?
— Да. Тя ще ми липсва, но…
— Аз съм напълно съгласен с теб, но ще трябва да кажем на някого.
— На кого?
— На властите.
Марина изглеждаше необичайно отстъпчива.
— Клайд е единственият представител на властта тук. Предполагам, че няма да има пречка да им оставим бебето, когато се уверим, че е напълно здраво.
Уорд повдигна леко брадичката на Марина и обърна лицето й към себе си, така че тя нямаше друг избор, освен да го погледне в очите.
— Вече си била планирала всичко, нали? Поставила си капана си и ме остави да падна в него.
— Разбира се, че не — възпротиви се тя, но искриците в очите й и тънката усмивка в ъгълчетата на устните й подсказваха обратното. — Кога мислиш да им се обадим?
— Не и докато не се убедя, че холерата няма да се върне отново. Няма да е зле да си поиграя с теб — каза Уорд, като отново погъделичка бебето. — Както изглежда, няма да останеш дълго с нас.
Уорд с удоволствие наблюдаваше Марина, която се опитваше да прилъже Дейл да хапне още.
— Виждала ли си Рамон?
— Каза, че отива да подремне на сянка.
— Все още ли е там?
— Не знам. Честно казано, надявам се да успея да го избегна колкото е възможно по-дълго — Марина замълча за момент — Не мислиш, че той може да е с Танър, нали?
Уорд не се бе замислял за това, но не би се изненадал Рамон да намери Танър, ако иска нещо от момчето.
— Рамон каза ли ти нещо определено?
— Мисли, че трябва да се разведа с теб и да се омъжа за него — отвърна Марина, като направи гримаса на отвращение. — Каза, че иска да отгледа Танър като свой син и наследник.
Уорд никога не се бе доверявал на Рамон, но това бе повече, отколкото бе очаквал от него.
— Но какво може да го е накарало да говори така?
— Мисля, че когато става дума за мен, Рамон действа малко налудничаво. Аз съм единствената жена, която не е падала в краката му.
Уорд се усмихна.
— Да, така е. Това е нещо, който той не може да проумее. Нито пък мама.
— Мислиш ли, че Рамон ще се опита да открадне Танър? — попита Марина.
— Не.
— Рамон ще направи всичко, за да получи това, което иска. Аз съм доказателство за това.
Уорд се зарече пред себе си, че ще намери начин, за да накара Марина да забрави миналото, но изглежда, че всичко, което се случваше, връщаше спомените обратно.
— Ще го потърся, но няма да се изненадам да го намеря, че спи. Рамон не обича много физическите упражнения.
Но те не успяха да намерят Рамон, а и конят му го нямаше.
— Свирни на Уил и Пит — каза Изабел, която бе излязла и се бе присъединила към тях. — Те ще знаят къде е. Ти можеш да се върнеш в къщата и да изчакаш — обърна се тя към Марина. — Ако останеш тук, слънцето ще изгори кожата ти и ще ти се появят лунички.
Марина й се усмихна в отговор.
— На мен никога не ми се появяват лунички.
— За жалост, с мен положението не е такова — отвърна Изабел.
Едва бяха стигнали до вратата, когато чуха тропота от копитата на бясно галопиращ кон.
— Прилича ми на Уил — каза Изабел. — Никой друг не язди така бързо по тази пътека.
Беше Танър. Дори от това разстояние можеха да забележат, че момчето пришпорва коня, опитвайки се да използва и последните му сили. По запенените хълбоци и врат на коня Уорд заключи, че Танър идва отдалеч. Когато се приближи, момчето буквално падна от седлото в ръцете на майка си.
— Аз убих мистър Рамон — изхлипа Танър — Той лежи на земята. Мъртъв е.
Уорд го хвана за раменете.
— Успокой се, Танър. Поеми си дъх и ни разкажи какво се случи.
Танър се отскубна от Уорд и се притисна към майка си.
— Стой далеч от мен! — извика той — Мразя те! За теб съм само едно малко глупаво копеле! Знам го!
И тримата бяха изненадани от внезапното избухване на момчето.
— Танър, какво искаш да кажеш? — попита Марина.
Очите на момчето заблестяха с упорит и решителен пламък.
— Кажи ми само какво се е случило с Рамон — подкани го Уорд.
За миг изглеждаше, като че ли Танър няма да проговори изобщо. След това момчето се свлече на земята и зарида.
— Какво се е случило, Танър? — попита Марина, извън себе си от тревога.
— Той постоянно ми говореше лоши неща. Аз поисках да се върна, но той ме последва по стръмната пътека, но падна. Толкова пъти го молех да стане, но той дори не помръдна.
— Къде? — осведоми се Уорд.
— Където Уорд уби планинския лъв — отвърна Танър, като се обърна към майка си, все едно че Уорд не съществува.
— Някой да ми оседлае кон — извика Уорд, като се обърна се втурна към къщата. — Ще се върна веднага след като видя къде съм сложил чантата с инструментите си.
— Мислиш ли, че наистина е мъртъв? — попита Джейк, който бе срещнал Уорд на пътеката.
— Не знам. Рамон е добър ездач, но не и за тази част от страната. Той не знае как да пада от коня. Майка ми получаваше припадъци всеки път, когато той започнеше да язди по-бързо от обикновен галоп.
— Какво си мислиш, че е казал на Танър?
— Не знам, но очевидно в очите на момчето съм достатъчно компрометиран.
— Марина ми каза, че изобщо няма доверие на този човек.
— Тя си има причини за това, но той все пак е мой брат.
Първо забелязаха коня. Рамон се намираше почти на четвърт миля по-нататък. След като стигнаха до
