Чул това шивачът, сепнал се и разбрал, че без причина е изпъдил синовете си. И викнал:
— Чакай ти, неблагодарна твар! Малко ти е да те изгоня. Ще те наредя така, че да не смееш вече да се мернеш пред почтени шивачи.
Изтичал вкъщи, взел си бръснача, насапунисал главата на козата и я обръснал така, че кожата й станала гладка като длан. И понеже си помислил, че ще й направи голяма чест, ако я удари с аршина, грабнал камшика и я напердашил. Изплашила се ужасно козата, скъсала въженцето и побягнала.
Останал шивачът сам-самичък вкъщи и се затъжил за синовете си, но никой не знаел къде са отишли.
Големият станал чирак на един дърводелец, учил прилежно и търпеливо занаята, а когато минало уреченото време и той решил да си върви, майсторът му подарил една масичка. Тя била от обикновено дърво и на вид не представлявала нищо особено, но имала едно чудно свойство. Поставиш ли я някъде и речеш ли: „Сложи, масичке“, добрата масичка мигновено се застилала с чиста покривка, а по нея се нареждали чиния, нож и вилица, до тях, колкото място имало, блюдо с варено и печено месо. Искряла и голяма чаша с червено вино — да ти е драго да гледаш.
Момъкът си помислил, че с такава масичка може да изкара доволно цял живот, тръгнал весел по света и нехаел дали някоя страноприемница е добра или лоша и дали ще намери в нея нещо за ядене или не. Понякога изобщо не се отбивал в страноприемница, а спирал сред нивята, в гората или на някоя полянка, където му се харесвало, свалял масичката от гърба си, поставял я пред себе си и виквал: „Сложи, масичке“. И по нея веднага се нареждало всичко, каквото пожелаел.
Накрая му минало през ума да се завърне при баща си, като се надявал, че гневът му се е уталожил и че шивачът сигурно ще го приеме на драго сърце със сложи-масичката. Поел пътя за родния край и вечерта случайно се отбил в една страноприемница, пълна с хора.
Поздравили го те с добре дошъл и го поканили да седне и да похапне с тях, защото ястията вече се били свършили.
— Не — отвърнал момъкът, — няма да късам залъка от устата ви, по-добре аз да ви нагостя.
Разсмели се те, помислили, че се шегува. Но той поставил дървената масичка насред стаята и рекъл:
— Сложи, масичке!
Покрила се мигновено масичката с ястия, каквито и съдържателят не би могъл да наготви, и приятна миризма лъхнала в носовете на хората.
— Заповядайте, яжте, драги приятели — рекъл момъкът.
И хората, като видели, че не се шегува, не чакали да ги кани повторно, приближили столовете си и започнали да се гощават. Но най-много ги учудило едно: щом някое блюдо се изпразвало, на негово място веднага се появявало друго, пълно догоре.
Съдържателят стоял в един ъгъл и наблюдавал чудото. Не знаел какво да каже, но си помислил: „Няма да е лошо да имам такъв готвач в страноприемницата.“
Дърводелецът и гостите му се веселили до късна нощ, но накрая отишли да спят. Легнал си и момъкът, като преди това поставил вълшебната масичка до стената.
Но съдържателят не заспал, защото мислите му не го оставяли на мира; дошло му на ум, че в таванската стая сред вехториите имало една стара масичка, точно такава на вид. Донесъл я тихо и я сменил с вълшебната.
На другата сутрин момъкът платил за нощувката, взел си и масичката, без дори за миг да се усъмни, че не е истинската и тръгнал по пътя си. Стигнал по пладне в родната си къща и баща му го посрещнал много радостно.
— Е, синко, на какво се научи? — попитал го той.
— Станах дърводелец, татко.
— Хубав занаят — отвърнал старецът. — Ами какво донесе от гурбета?
— Тази масичка е най-хубавото, нещо което донесох, татко.
Погледнал я шивачът от всички страни и рекъл:
— Не си тогава голям майстор. Масичката е стара и грозна.
— Но е сложи-масичка — отвърнал синът. — Щом я поставя някъде и й кажа да сложи, веднага върху нея се появяват чудесни ястия и едно вино, да ти е драго да го гледаш. Отиди да поканиш всички роднини и приятели да дойдат да хапнат и пийнат веднъж, както трябва; масичката ще засити всички.
Събрали се гостите, поставил той масичката в средата на стаята и казал:
— Сложи, масичке!
Ала масичката не се мръднала и останала празна като всяка друга обикновена маса. Сетил се клетият момък, че са му сменили масичката и се засрамил, че излязъл лъжец. А роднините му се изсмели в лицето и се прибрали по домовете си ни яли, ни пили.
Извадил бащата колкото плат му бил останал и пак почнал да крои и шие, а синът започнал да работи при един майстор дърводелец.
Средният син попаднал при един мелничар и останал да се изучи при него. Минало уреченото време и майсторът му рекъл:
— Ти беше добър и работлив, затова ще ти подаря едно по-особено магаре — то не тегли кола и не носи чували.
— Тогава каква полза от него? — попитал момъкът.
— Бълва злато — отвърнал мелничарят. — Щом му постелеш отдолу платно и кажеш: „Бриклебрит“, кроткото добиче ще почне да бълва жълтици и отпред, и отзад.
— Чудесна работа — рекъл момъкът, сбогувал се с майстора и тръгнал по света.
Имал ли нужда от злато, трябвало само да каже на магарето „Бриклебрит“ и веднага започвали да се сипят жълтици; после само ги събирал от земята. Където и да отидел, купувал най-хубавото — и колкото по-скъпо струвало, толкова по-добре, защото джобът му винаги бил пълен.
Като поскитал известно време по света, хрумнало му да навести баща си:
— Щом се връщам със златното магаре, той ще забрави гнева си и ще ме посрещне добре.
Не щеш ли, попаднал в същата страноприемница, където сменили масичката на неговия брат. Водел магарето си и съдържателят понечил да отведе добичето и да го върже, но момъкът рекъл:
— Не си прави труд. Аз сам ще заведа моя Сивчо в обора и сам ще го вържа, защото трябва да знам къде е.
Съдържателят се учудил и си помислил, че човек, който се грижи сам за магарето си, сигурно няма да похарчи много пари за ядене и за пиене. Но когато пътникът бръкнал в джоба си, извадил две жълтици и му поръчал да донесе само най-отбрани неща, съдържателят облещил очи, изтичал и купил най-хубавото, което успял да намери. Нагостил се пътникът и попитал какво още дължи. Съдържателят надписал двойно и казал, че трябва да се добавят още две-три жълтици. Бръкнал момъкът в джоба си, но жълтиците му се били свършили.
— Почакай малко, кръчмарю — рекъл той, — ще отида да взема пари.
Но взел и покривката на масата със себе си.
Съдържателят недоумявал какво означава това и бил много любопитен. Примъкнал се след него и понеже пътникът залостил вратата на обора, надзърнал през една чворова дупка.
Постлал пътникът покривката под магарето, викнал „Бриклебрит“ и добичето мигновено почнало да бълва злато отпред и отзад, просто като че ли по земята валял златен дъжд.
„Брей — казал си съдържателят, — я колко бързо сече жълтиците! Не е лошо да има човек такава кесия.“
Платил пътникът вечерята си и легнал да спи. А през нощта съдържателят се промъкнал в обора, извел майстора на жълтици и вързал на негово място друго магаре.
