Братя Грим
Хензел и Гретел
Живял някога беден дървар с жена си и с двете си деца; момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Парите едва стигали за прехраната на семейството и ето, че дошло време, когато той не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Тежки мисли не му давали покой и през нощта. Докато една вечер, както лежал буден в леглото, казал на жена си:
— Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо?
Понеже бедността ги притискала, а и жената не виждала никакво спасение, отвърнала коравосърдечно:
— Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано утре ще заведем децата в гората. Ще им запалим огън и ще дадем на всяко по едно парче хляб, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат вкъщи, и така ще се отървем от тях.
— Не, жено — рекъл мъжът, — не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!
— Колко си глупав! — рекла тя. — Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не. ти остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.
И не го оставила на мира, докато не се съгласил.
— Но все пак жал ми е за клетите деца — рекъл мъжът.
Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво говори майка им. Гретел заплакала с горчиви сълзи и казала на Хензел:
— Свършено е вече с нас.
— Мълчи, Гретел — отвърнал Хензел, — не се тревожи, аз ще измисля нещо.
И щом родителите им заспали, Хензел станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като монети. Той се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:
— Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо!
На сутринта, още преди изгрев слънце, влязла майка им и ги събудила:
— Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва.
После дала на всяко по парче хляб и казала:
— Това ви е за обяд, ако го изядете по-рано, друго няма да видите.
Гретел сложила хляба под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали към гората.
Като повървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата; той направил това няколко пъти и накрая баща му рекъл:
— Хензел, какво се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.
— Ох, татко — отвърнал Хензел, — гледам бялото котенце; качило се е на покрива да ми каже сбогом.
Жената рекла:
— Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя.
Като стигнал гората, бащата рекъл:
— Хайде, деца, съберете дръвца да ви запаля огън, за да не ви е студено.
Хензел и Гретел събрали клони и ги натрупали на голяма купчина. Запалили клонките, лумнали високи плъмаци. Тогава майка им рекла:
— Деца, легнете сега край огъня и си починете; ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.
Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло своето парче хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизо. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люлее и блъска вятърът.
Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко; а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ.
Гретел се разплакала и рекла:
— Как ще излезем сега от гората?
Но Хензел я успокоил:
— Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.
И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчетата, които лъщели като току-що насечени монети и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Почукали на вратата, майка им отворила и като видяла, че това са Хензел и Гретел, рекла:
— Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората? Помислихме, че не искате да се приберете.
Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.
Не минало дълго време, нищетата пак ги притиснала и децата чули една нощ майка си да казва на бащата:
— Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после няма да имаме какво да ядем. Трябва да махнем децата; ще ги заведем по-навътре в гората, за да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.
Но на бащата много му дожаляло и той рекъл:
— По-добре ще бъде да разделим и последния залък с децата си.
Но жена му не слушала какво говори, карала му се и все едно и също му говорела. А който се хване на хорото, трябва да играе докрай — тъй като отстъпил веднъж, бащата трябвало да отстъпи и този път.
Ала децата били още будни и чули разговора. И щом родителите им заспали, Хензел пак станал; искал да излезе навън и да събере камъчета като миналия път, но врата била заключена и Хензел не можал да излезе. Но успокоил сестричето си, като рекъл:
— Не плачи, Гретел, и спи спокойно: аз ще измисля нещо.
Рано сутринта майка им влязла при тях и ги накарала да станат. Дала им пак по парче хляб, но то сега било по-малко, отколкото миналия път. Като тръгнали към гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята.
— Хензел, какво все се спираш и гледаш назад? — попитал баща му. — Върви си по пътя!
— Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом — отвърнал Хензел.
— Глупако — рекла майката, — това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.
Майката завела децата още по-навътре в гората, където никога не били ходили. Пак запалили голям огън и тя им рекла:
— Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.
Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:
— Гретел, почакай да изгрее месечината. Тогава ще видим трохите, които пръснах; те ще ни покажат пътя към къщи.
Изгряла месечината и те тръгнали да търсят трохите, но не намерили нито една защото птичките ги били изкълвали. Хензел казал на Гретел:
— Все някак ще намерим пътя.
Но не го намерили.
Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората; пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова
