Тя внимателно завъртя кълбото, търсейки посочените от Надир означения. Доста бързо намери първото. С отмерен жест и много предпазливо, както младият човек й беше показал, тя описа с магнита четвърт кръг, докато го доведе до ограничителя.
Половината от работата беше свършена. Тя затърси спокойно другото означение.
„Ето го, най-после!“
Постави магнита и започна операцията. Малко по-нататък в яла Надир й правеше знаци, размахал широко ръце, ала дълбоко съсредоточена, Цила не го виждаше.
Изникнал неизвестно откъде, цял пасаж риба-тон се носеше зад нея. Младата жена беше прекалено неподвижна, за да уплаши рибите. Докосвайки я, те отминаха, но една от тях счупи с опашката си няколко антени на сферата в момента, когато магнитът беше изминал половината път… Роботът изскочи от ръцете на Цила. Сред свистене, което и през шлемовете се чуваше, от него бликна струя въздух.
Няколко минути изминаха, преди да писне отново пронизителната сирена.
— Какво пак! И другата сфера ли отиде? — изфуча 703-32-0078-J0989-ВZ.
— Не, господине — задействува системата за самоунищожение… Току-що експлодира!
Югозападната точка мяташе бесни отблясъци на екрана…
Дежурният се обърна към младата си колежка:
— Изпратете там с подводен глисер няколко робота в случай, че някой е останал жив…
Надир помисли само за едно: да отстрани смъртоносния механизъм от жена си. Той изскочи от яла и с енергията на отчаянието заплува, повел след себе си кълбото. То го последва с хаотични скокове, но внезапно изостави пленника си и се понесе като ракета. След туй изпълни над ужасените Надир и Цила цяла серия пикировки и лудешки арабески, докато най-сетне рязко се устреми към повърхността и там избухна…
Макар и отслабени, ударните вълни ги разтърсиха достатъчно, за да загубят моментално съзнание. Те останаха така няколко минути като огромни цветя, превити от течението. После се събудиха, учудени, че са живи и свободни…
Дива радост пламна в очите на Цила. Надир пламенно я притисна към себе си. Цила наподоби целувка и двата шлема се чукнаха. Тя се засмя.
Но Надир мислеше вече за това, което непосредствено им предстоеше. Бяха свободни — добре, но може би само за да умрат от изтощение, опитвайки се да се доберат до мястото, където, без съмнение, вече никой не ги чакаше…
Той погледна към края на платото и това, което видя, го накара силно да прегърне Цила…
От пещерата се подаваше носът на някаква малка машина с издължена форма, която се носеше към тях.
Някакъв юначина ги разглеждаше с усмивка. С широк жест той ги покани да се качат в машината…
В долната част на платото, почти незабележимо между скалите се намираше мястото на срещата: една мъничка хижа. Пилотът гарира между пилотите. След няколко мига и тримата изплуваха през шлюза в единствената стая. Махнаха шлемовете си и Цила се хвърли към Надир.
— Надир! Надир! Успяхме!
— Без него щяхме още да се мотаем само на няколко километра оттук! — напомни Надир, като сочеше към спътника им.
После попита:
— Как се казваш, братко?
— Амар! И разрешете ми да ви кажа, че не съжалявам, дето се поразтъпках малко! Да успеете сами да се отървете от двата роботи-пазачи — това не се случва всеки ден!
— Кой ангел те накара да дойдеш на платото?
— Много просто: вашето бягство не е като на другите пастири. Единственото възможно решение ви даваше съвсем малко резервно време. Стоях тук притеснен, после, като не ме сдържаше повече, реших да ви посрещна, макар че такъв ход не е съобразен с мерките за сигурност. Почти бях се изравнил с платото, когато машината ми регистрира експлозията. Засилих ход без надежда, а ви намерих с демонтирано кълбо в краката!
— Той измъкна един магнит и почти развали яла! — обясни Цила.
— Ето един човек, когото лесно не можеш победи! — възхити се Амар.
Той се убеди напълно в това, когато младите хора му разказаха всичките си перипетии.
— Рядко измъкваме повече от един човек едновременно, а Арп не се е сетил да ви даде магнитен ключ и да ви каже, че можете един друг да се освободите от пазачите си… На достатъчно разстояние от лагера и извън дефилето например бихте могли да се избавите с много по-малък риск и да дойдете спокойно дотук!
— Главното е, че успяхме! — рече Цила. — Когато неприятностите отминат, човек винаги се радва, че ги е превъзмогнал!
Докато Цила заемаше любимото си място в ръцете на Надир, Амар сгря традиционното лике и приготви богат обяд, по време на който Надир и Цила отрупаха спътника си с въпроси: „Дали познава Ксуан? Наистина ли има голям град в морето. Как изглежда?“
Амар се усмихваше и отказваше да отговаря.
— Нищо няма да ви кажа! С очите си ще видите!
— От кое племе си? — смени темата Цила.
— Прадедите ми принадлежаха мисля към източното племе Ли…
— Тогава…
— Аз не съм роден горе, Цила. За мен нещата са по-различни. Като видиш, ще разбереш!
— За колко време ще стигнем?
— Ето, на това вече мога да ти отговоря, Надир! Имаме цели три дни път, като спираме през нощта. Зная, че сте изтощени, но предпочитам да тръгнем възможно най-скоро. След изчезването на сферата не е хубаво да се въртим наоколо! Няма да се учудя, ако дойдат роботи да претърсят платото и да открият моята машина.
Няколко минути след това машината се носеше с пълна сила. Тримата й пътници се сменяха на пулта за управление до следващата хижа, на десетина часа път…
Късно вечерта четири робота се завъртяха около изоставения ял. Пребродиха платото, за всеки случай пръснаха експлозив в четирите основни посоки и се упътиха към лагера с празни ръце.
Те прекосиха широкия океан, промъкнаха се между два континента и откриха прекрасни води сред фееричен декор. Между ярки плетеници от червени корали, колонии от розови до сини кожести корали и пурпурни морски гъби пасяха необикновени риби с ярки багри — някои на ивици, други на петна, трети — украсени с многоцветни пера или нежни воали. Те видяха хидроиди, разтварящи се като безценни букети, големи рогови корали с алени ветрила…
Но най-прекрасното все още им предстоеше. Като преминаха едно дефиле, стигнаха до някаква тераса и под тях се откри невероятният град — чудно осветен, разположен на обширно плато.
НАРОДЪТ НА МОРЕТАТА
Ксуан облече най-хубавите си дрехи. Ако всичко бе вървяло добре, Цила трябваше да пристигне този ден и той искаше да я посрещне както подобава. Сложи бял панталон от акула, който обгръщаше тялото му като втора кожа. После се спря на една туника в преливащи цветове, тъкана с влакна от морски растения. Фини сандали завършваха облеклото му. Беше работил двойно предните дни, за да бъде свободен и да посрещне Цила. Спомни си за майка си Хан и помръкна. „Може пък някой ден?“
Радостта, че ще види отново Цила, пропъди поне за малко мъката му.
Той хвърли последен поглед на съседния апартамент. Щеше да се хареса на сестра му — беше сигурен. Блестящата мозайка от черни корали се открояваше между пръснатите безброй яркоцветни възглавници.
