след като им се наложило да се прехранват с маймуни и други диви твари. Когато се върнал в базата, Гевара открил, че боливийската армия е поставила района под наблюдение. Някакъв фермер съобщил на правителството къде са се настанили революционерите, защото се уплашил, че са наркотрафиканти.
На президента на Боливия не му било никак смешно и не приел идеята, че най-удачният начин за разправа с доктор Гевара е унижението. Наредил да бъде незабавно предаден на военен съд по обвинение за притежание на оръжие с цел насилствено сваляне на правителството, което според международното право се наказва със смърт. Процесът бил последван от бърза екзекуция и ето как Гевара се превърнал в легенда, вместо в посмешище.
— Къде витаеш, Джак? — долетя зад него познатият глас на Алекзандър Б. Дарби. Официално Дарби се водеше търговски аташе, ала за по-висшестоящите не бе тайна, че е представителят на ЦРУ.
Мастърсън се обърна с усмивка към дребния закръглен мъж с тънки изписани мустачки.
— Обичайните ми презрителни разсъждения за Че Гевара.
— Онези още ли висят навън?
Мастърсън кимна.
— Чаках да завали. Надявах се да плисне един дъжд, за да се махнат.
— Да, ама не стана.
— Ти готов ли си?
— На ваше разположение съм, господине — отвърна Мастърсън и тръгна към вратата.
Мастърсън пътуваше до вкъщи заедно с Дарби, който живееше наблизо, в предградието „Сан Исидро“. Колата, осигурена му от посолството, беше блъсната — за втори път този месец — и трябваше да я откарат в сервиз.
— Шефът върна ли се? — попита Дарби, докато се качваха в асансьора, който щеше да ги остави в мазето.
— Всеки момент. Взел е ферибота — отвърна Мастърсън.
— Сигурно и той е очаквал да завали — предположи Дарби.
Мастърсън се засмя.
Ако не друго, демонстрантите пред посолството превръщаха в истинско изпитание влизането и излизането от сградата. Насъбралите се, сигурни, че телевизионните камери следят всяко тяхно движение, се втурваха, за да обградят дипломатическите автомобили. Освен че блъскаха по колите и размахваха юмруци към пътниците вътре — виждаха единствено шофьорите, защото задните прозорци бяха с черни стъкла, — те не вършеха поразии. Затова пък се налагаше конната полиция да мобилизира силите си, за да пробие сред недоволните и да направи път на автомобилите, което създаваше хаос и винаги имаше опасност някой да бъде стъпкан или прегазен. Оставаше и възможността някой демонстрант — който дори не е бил докоснат — да започне да вие жално пред камерите и да се оплаква, че някой гринго империалист нарочно е прекарал колата си през крака му. Това бе сигурен начин да ги дадат по вечерните новини и в „Кларен“, един от ежедневниците на Буенос Айрес.
Асансьорът ги свали в мазето, мътно осветено помещение с паркирани от едната страна автомобили. Повечето бяха личните коли на персонала, чийто ранг не бе достатъчно висок, за да им зачислят служебна с шофьор, но достатъчно издигнали се, за да разчитат на място в мазето на посолството. Имаше и специално обозначени паркинг места пред сградата, предвидени за приходящите.
Най-близо до рампата, която извеждаше от мазето, бяха местата за автомобилите на посолството, джипове „Уегъниър“ и други, използвани вместо таксита, и още шест почти еднакви „коли на посолството“. Бяха чисто нови, или почти чисто нови, всичките беемвета, тъмносини или черни, седмици и петици, до една бронирани, с дипломатически номера.
Когато Мастърсън и Дарби слязоха, пет от автомобилите бяха на местата си — огромното черно 760 на посланика, двойникът му, колата на Дарби, на генералния консул и на Кен Лауъри. Лауъри бе шеф на охраната. Нямаше ги само колите на военния аташе — на него често му се случваше да си тръгва по-рано — и на Мастърсън, оставена в сервиз, за да сменят предния калник.
Шофьорът на Дарби, настанил се на сгъваем стол до рампата заедно с останалите шофьори, се надигна, щом ги видя да приближават, за да отвори вратите и на двамата още преди да стигнат автомобила.
Една от многобройните причини, поради които се знаеше, че Алекс Дарби е човек на ЦРУ, бе фактът, че разполага със собствена служебна кола. Останалите аташета нямаха.
Шофьорите до един бяха служители на частната охранителна фирма, която се грижеше за безопасността на посолството. Предполагаше се, че са пенсионирани полицаи, което им даваше правото да носят оръжие. Не бе тайна, че в действителност са вербувани от аржентинското разузнаване, наречено ДРУ1, което бе нещо като местна комбинация от ЦРУ, Тайните служби и ФБР.
— Ще оставим господин Мастърсън у тях — заяви Дарби, когато приближиха. — Карай първо към тях.
— Всъщност Бетси ще ме чака — сигурно вече нервничи — в „Канзас“ — обясни Мастърсън. — Ще ме оставите ли там, ако обичате?
„Канзас“ бе популярен ресторант на „Авенида Либертадор“ в скъпия жилищен район на Буенос Айрес, наречен „Сан Исидро“. Да се излезе от посолството, не бе никак лесна работа. Първо охраната проверяваше самоличността на шофьора, след това пътниците и отбелязваше времето на излизане в съответната бланка. След това, Мастърсън така и не бе успял да разбере защо е необходимо, те претърсваха автомобила, като започваха от багажника и надничаха отдолу с помощта на огромно огледало с дръжка.
Едва тогава пропускаха колата и вдигаха трите бариери, всяка с диаметър от деветдесет сантиметра. Това даваше възможност на наблюдателя, оставен от демонстрантите, да привика протестиращите, а някой от конната полиция подаваше сигнал на колегите си и двайсетина униформени дотичваха или подкарваха конете, за да осигурят преминаването на дипломатите през скупчилите се демонстранти.
Тогава се отваряха двете крила на портата и автомобилът излизаше от територията на посолството, а демонстрантите, както обикновено, се хвърляха напред.
Поражения нямаше, ала думкането по беемвето бе дразнещо и плашещо, както и яростно разкривените лица на някои от демонстрантите. Не на всички. Доколкото Мастърсън забеляза, някои от насъбралите се си прекарваха доста весело.
След около минута минаха покрай протестиращите, шофьорът издебна пролука в бързия поток коли, вля се в движението и се насочи към „Авенида Либертадор“.
Алекс Дарби замахна с ръка в посоката, където се намираше резиденцията — домът на посланика, внушителна каменна сграда — с изглед към „Авенида Либертадор“, на около петстотин метра от посолството.
Мастърсън се обърна и забеляза група демонстранти, хукнали от посолството към резиденцията.
— Нищо чудно, че се е качил на ферибота — отбеляза Дарби. — Ако беше в посолството, щеше да му се наложи да се измъква на два пъти. Веднъж, за да се махне от посолството, и после — за да влезе в резиденцията.
На стотина метра по-нататък нямаше и следа от шумната тълпа, събрала се пред посолството. От дясната им страна се бе ширнал парк, където хората тичаха, разхождаха кучетата си, а от лявата страна се издигаха елегантни блокове чак до железопътния мост. От другата страна на моста, отляво, се намираха армейските игрища за поло и пистите за надбягвания, а отдясно се падаше хиподрумът. На игрищата за поло в момента нямаше срещи, ала любителите на коне вече се бяха събрали в очакване на вечерните надбягвания.
Следваха нови блокове и от двете страни на пътя.
Минаха под моста на магистралата, което означаваше, че излизат от град Буенос Айрес и навлизат в областта Буенос Айрес. Град Буенос Айрес, мислеше си често Мастърсън, бе като окръг Колумбия, а областта възприемаше като щат, например Мериленд или Вирджиния.
— Движението не е прекалено натоварено — подхвърли Алекс.
Мастърсън се наведе напред, за да надникне през предното стъкло.
Минаваха покрай „Карфур“, френската верига супермаркети. В началото на кариерата си Мастърсън бе
