работил в консулски отдел на посолството в Париж и си мислеше, че е научил що за птици са французите, затова отказваше да пазарува тук.
— Прав си — съгласи се той в момента, когато шофьорът, вбесен, натисна клаксона.
Усетиха силен страничен тласък и беемвето се разтресе, а след това се чу и хрущенето на смачкана ламарина. Ударът лашна Дарби и Мастърсън настрани, но предпазните колани ги задържаха.
Последва нов тласък, този път отзад, и коланите отново се опънаха.
Шофьорът изруга нещо на бърз и напълно неразбираем испански.
— Мили боже! — избухна Мастърсън, докато се опитваше да се изправи на седалката.
— Добре ли си, Джак? — попита Дарби.
— Май да — отвърна Мастърсън. — Господи боже мой! Пак ли! Тези проклети шантави аржентински шофьори!
— Спокойно — опита се да го успокои Дарби, докато опитният му поглед на шпионин преценяваше обстановката навън.
Мастърсън се опита да отвори вратата. Тя не поддаде.
— Ще трябва да се измъкнем от твоята страна, Алекс — реши той.
— Няма да е лесно — предупреди го Дарби и посочи потока автомобили на улицата.
Шофьорът излезе от колата, спря по средата на платното и вдигна ръка като полицай. Мастърсън разсеяно си каза, че по всяка вероятност човекът е започнал кариерата си като регулировчик.
Дотича униформен патрул. Шофьорът му се сопна и полицаят начаса се зае да отбие трафика. Шофьорът се върна до беемвето и Дарби и Мастърсън излязоха.
Джак забеляза, че пикапът, който ги бе ударил пръв, дава заден. Беше форд F–250 с четири врати и масивни робари пред решетката на радиатора. В първия момент реши, че робарите — често срещана придобивка при пикапите, която им позволяваше да изтласкват други превозни средства, заседнали по калните провинциални пътища — ще са само надраскани, докато на беемвето ще трябва да се смени и вратата, и цялата задница.
Чак тогава видя лекия автомобил фолксваген „Голф“, който ги бе блъснал отзад. Дясната страна на предното стъкло бе счупена. Той пристъпи бързо към вратата и я дръпна. На седалката се бе отпуснал добре облечен млад мъж, все още зашеметен, притиснал пръсти към окървавеното си чело.
На Мастърсън му мина грозна мисъл: „Ако не се надуваше, че коланите са за путьовците, тъп дръвнико, главата ти нямаше да опита здравината на стъклото.“
Размаха пръсти пред очите на мъжа. Непознатият го погледна с някакво любопитство, примесено с раздразнение.
— Ще ви помогна да излезете,
Забеляза, че шофьорът е привлекателна млада жена — „вероятно съпругата на сеньор Надут Дръвник, тъй като аржентинските мъже не позволяваха приятелките им да шофират, да не би някой да си помисли, че не са достатъчно мъжествени“ — доста замаяна, но поне не бе ранена. Беше си сложила предпазния колан, а въздушната възглавница се бе включила.
— Алекс — провикна се Мастърсън. — Помогни на дамата да слезе.
След това извади кърпичка от джоба на панталоните си и я постави на окървавеното чело на мъжа, а накрая вдигна ръката му, за да притиска раната.
— Задръжте така — нареди Мастърсън, докато му помагаше да слезе от фолксвагена и да се дръпне на тротоара. Накара го да седне и попита: — Имате ли нужда да легнете?
— Добре съм — отвърна мъжът. —
— Сигурен ли сте? Нали няма нищо счупено?
Мъжът се понамести, сякаш пробваше дали няма счупени кости, и се усмихна измъчено. Алекс Дарби отведе младата жена на тротоара. Тя чак сега забеляза мъжа и притиснатата към челото му окървавена кърпичка, изхлипа шумно и се отпусна на колене, за да му обърне внимание.
Мастърсън погледна настрани, за да се почувстват поне за малко сами.
Големият форд, който ги бе блъснал, хлътваше на паркинга на „Карфур“.
„Копелето гадно се опитва да избяга!“
Мастърсън изкрещя на полицая, който се опитваше да се справи с движението, и най-сетне успя да привлече вниманието му. Посочи пикапа и закрещя отново, че се опитва да избяга.
Полицаят махна с ръка, за да покаже, че разбира, ала е зает с движението и не може да направи нищо.
„Мама му стара!“
Мастърсън извади мобилния си телефон от вътрешния джоб и набра един от запаметените номера. Отговор нямаше, затова погледна екрана.
„Няма покритие! Сигурно съм на единственото място в шибания Буенос Айрес, където няма покритие!“
Дарби видя мобилния в ръката на Мастърсън и попита:
— В посолството ли се обаждаш?
— Няма никакво покритие.
Дарби извади своя мобилен телефон, за да се увери.
— Ще се обадя по радиостанцията — успокои го той и бързо се върна при беемвето.
След минута се върна.
— Лауъри пита дали сме добре — започна да обяснява той. — Казах му, че всичко е наред. Ще ни изпрати пътна помощ и автомобил. Сигурно ще се наложи да почакаме малко за колата. Демонстрантите още не са се разотишли.
— Копелето, дето ни блъсна, се изнесе нанякъде — каза Мастърсън.
— Ами? Сигурен ли си?
— Да, по дяволите, сигурен съм.
— Спокойно, Джак. Случва се. Нали никой не е ранен.
— Той е ранен — сопна се Мастърсън и кимна към сеньор Надут Дръвник.
— Сигурен съм, че ченгетата ще пристигнат всеки момент, а също и линейка.
— Бетси ще ми разкаже играта, ако закъснея — оплака се Мастърсън. — А не мога да й позвъня.
— Свържи се по радиостанцията с охраната и помоли да й позвънят в „Канзас“.
Мастърсън се замисли над предложението.
— Не става — реши той. — Ще трябва да изтърпя цупенето й. Не ми се иска охраната да й съобщи, че пак съм катастрофирал.
(ЧЕТИРИ)
Ресторант „Канзас“
„Авенида Либертадор“
„Сан Исидро“
Област Буенос Айрес, Аржентина
19:25, 20 юли 2005
Елизабет — Бетси — Мастърсън, висока, слаба, много поддържана жена на трийсет и седем с остри черти и тъмнокафява кожа, която караше хората да си мислят, че е потомка на племето ватуси, седеше сама на бара в „Канзас“ — единственото място в изисканото заведение, където се пушеше. Погледна часовника си поне за петдесети път през последните десет минути и въздъхна шумно, докато си мислеше неприятни неща за противоположния пол и най-вече за Джак, съпруга си. Даде знак на бармана да й сипе още една чаша мерло „Лагард“ и запали нова цигара.
„Дяволите да го вземат! Много добре знае колко мразя да седя сама на бара, все едно че се ослушвам, за да си хвана мъж. А обеща, че ще бъде тук между седем без петнайсет и седем!“
Джак беше катастрофирал със служебната кола — втора катастрофа този месец — и автомобилът беше закаран в сервиз, затова се налагаше да ходи на работа и да се връща с Алекс Дарби, търговския аташе на
