След закуска любопитството го подтикна да се раздвижи към мястото в горичката, където бе нейният лагер: следите от колите водеха на югозапад.
— Нашите съседи са заминали рано — той застана до Пийлчак и Хаднъл, които се занимаваха с опаковането.
— Още преди изгрев — отвърна Хаднъл. — Чу ли ги, Пийлчак?
— Охо! Та и мъртвите биха се събудили — изръмжа Пийлчак. — Мисля, че Рендъл Джет има право, дето не искаше да чака.
— Джет? Чакай, ще видим. Не беше ли оня мъж с русата брада? Неучтив човек, нали?
— Аз чух в града разни неща за този Джет — добави Пийлчак. — Не разбирам какво става с него. Два пъти се връща с хиляди кожи от Пфаненстил, доста пари спечели.
— Той се е оженил наскоро — започна наново Хаднъл. — Жена ми вчера е говорила с госпожа Джет. Тя произхожда от Мисури и има голяма дъщеря. Омъжила се, както казала, преди няколко седмици. Жена ми усетила, че госпожа Джет и дъщеря й не харесват лова на бизони.
— Охо, едва когато пристигнем на Стекъд Плейн, ще можеш да съдиш за г-жа Джет — забеляза Пийлчак сухо.
След няколко часа групата на Хаднъл беше на път с три коли, теглени от здрави коне. Жените седяха до коларите. Том имаше задача да води оседланите коне. Те не искаха да поемат към пустинята и в началото се дърпаха. Но след няколко мили послушно поеха по пътя в равномерен тръс.
Скоро зад вълнообразните хълмове изчезнаха къщите на градчето, горичките и стълбовете дим и вече навред се виждаше безкрайна сиво-зелена равнина, пресечена от бялото прашно шосе. Други коли не се виждаха. Том намираше, че движението на конете му е добро, за да издържат на дълъг път. Допадна му безлюдният пейзаж. Рядко се срещаха птици и зайци. Равнината се простираше в безкрайната далечина: сива, пуста равнина, слабо нагъната към хоризонта. Земята беше хубава. Един ден тези обширни площи земя ще раждат плодовете на земеделеца.
Ден след ден групата на Хаднъл се движеше из прерията, понякога на запад, после в южна посока, но, общо взето, все на югозапад. Те изминаваха на ден от петнадесет до двадесет и пет мили в зависимост от състоянието на пътя и подходящите за лагеруване места. От време на време минаваха покрай някоя група, която вече носеше събрания улов — пълни коли тежко натоварени с бизонови кожи. Дните се проточиха дълги като седмици, докато Том изгуби чувство за време.
Една вечер при залез-слънце, когато спряха край една вада, за да лагеруват, Пийлчак остави обичайната си работа и препусна с коня нагоре по хълма. Щом стигна върха, слезе от коня си, извади къс далекоглед и дълго гледа на юг. Когато след няколко минути се върна в лагера, всички погледи се впериха в него.
— Нещо ново? — запита Хаднъл нетърпеливо. Том почувства тръпки на очакване.
— Бизони! — лаконично отвърна Пийлчак.
Известно време всички мълчаха. Жените реагираха по-бързо на тази приятна новина, отколкото мъжете. Хаднъл още не можеше да осъзнае чутото, а Бърн хвърли цепеницата, която държеше в ръка.
— Бизони! — повтори той и радостния поглед, който отправи към баща си, показваше колко силно го вълнува този ловен поход.
— Колко са? — запита Хаднъл, пристъпяйки към разузнавача.
— Не е лесно да се каже! — отвърна Пийлчак.
— Стадото е още далече на юг, на един ден път. Сали Хаднъл прекъсна баща си, който се канеше да каже нещо:
— О, с какво нетърпение чакам да видя стадо бизони. Много ли са?
— Доста, доста — отвърна Пийлчак с изражение на професионална гордост. — Смятай, стадото, е около петнадесет мили дълго и три-четири мили широко.
Хаднъл извика едно гръмогласно „Йохо!“ и това беше сигнал за радостни викове от всички останали.
Следващият дневен преход беше за Том най-дългият досега. Прах покриваше земята, слънцето жарко печеше, безкрайни бяха километрите, а в далечината не се виждаше нищо освен сиво-зелената прерия, която мамеше с напразни надежди. Най-сетне към залез-слънце се показаха храсталаците край руслото на една река. По всичко изглеждаше, че това беше целта на похода. Навярно отвъд реката пасеше стадото бизони. След още един час изморително пътуване из неравната прерия — Пийлчак беше напуснал пътя още от сутринта — пътниците стигнаха до една клисура, най-дивното и интересно място за лагер, което досега бяха намирали.
Тази вечер Том усърдно се залови за лагерните си задължения и скоро след това се заизкачва към най-високото възвишение. Стигна върха и поглеждайки на запад, остана като вкаменен.
Слънцето залязваше в златиста червенина, която се разстилаше по широката равнина. На половин миля от мястото видя грамадно стадо диви животни, каквито никога не бе виждал, но това несъмнено бяха бизони. Том усети непознато досега замайване. Каква чудна гледка! Всички истории, които беше чувал, бледнееха пред действителността. Хиляди бизони — прелестна картина! Том се наслаждаваше на тази рядка гледка, докато стадото изчезна завивайки в широка дъга към далечните хълмове. Той дълго гледа след животните и чувстваше, че никога не ще забрави първото видяно от него стадо бизони!
След вечеря Хаднъл извика настрана мъжете на кратко съвещание.
— Пийлчак и аз сме съдружници в тази сделка — каза той. — Ние плащаме по тридесет цента на кожа, което значи: за одиране, носене до лагера и опъване, независимо кой е убил бизона.
— При повечето ловни групи ще получите по-малко — добави Пийлчак. Стронгхърл и Бърн потвърдиха цифрите, а Том призна, че тридесет цента са достатъчно възнаграждение за една кожа.
— Ха! Чакайте да одерете вашия първи бизон — каза закачливо разузнавачът. — Вие ще се оплачете и на дяволите, че и тридесет цента са малко.
— А що се отнася до мен — аз съм съгласен. Ще доставям провизии и ще плащам на хората — каза Хаднъл. — Пийлчак ще ръководи лова.
— Какво да ръководя! — възрази този смел мъж. — Ние сме по на юг, отколкото смятах, че е нужно за лова. Рядко съм идвал толкова на юг, но миналата есен яздех с няколко войници из тази местност, така че отчасти я познавам. Бизоните се задържат край водата и те не биха мръднали, ако ловците не ги притискат толкова много… Но най-добре се издебват по време на водопой. Трябва да се мериш зад плешката и да стреляш, докато бизонът падне. Понякога са нужни два-три, а често и пет куршума, ако се касае за стар бизон. В откритата прерия е прието да яздиш като дявол, за да подгонваш бизони, и да стреляш непрекъснато, докато свършиш патроните.
— Детска игра! — каза Бърн. — Сигурно е весело.
— Разбира се, разбира се — додаде шеговито Пийлчак, като продължи със сериозен глас: — Едно малко предупреждение, на което не трябва да се гледа леко — той сниши гласа си, за да не чуят жените. — Възможно е да срещнем индианци.
Слушателите му се почувстваха малко смутени.
— Миналото лято беше лошо, а през есента — още по-лошо. Не зная сега какво е положението и какво мислят индианците. Рано или късно ще ни се каже от други ловци или войници… Мисля, че сега ще има люти битки, което значи: „Отваряйте си очите.“ Щом надушим индианци, ще преместим лагера и през нощта ще
