съда — малко след възкачването ми, — за да уредя делата на хората, обвинени в предателство, аз забелязах същия безочлив съдебен служител, който веднъж бе сторил всичко по силите си, за да спечели благоволението на моя племенник, покойния император, за моя сметка, в оня случай, когато несправедливо ме бяха обвинили във фалшификация. Тогава той бе възкликнал, сочейки към мене: „Вината е изписана на лицето му. Защо да продължаваме разискванията? Осъди го незабавно, Цезаре!“ Нима за мен не бе съвсем естествено да запомня това? Аз викнах на тогова, когато се превиваше пред мен на входа: „По лицето ти е изписана вина! Напусни този съд и да не си посмял да се появиш в ни един римски съд!“
Всички вие знаете старата патрицианска поговорка: „Aquila non captat muscas“ — „Орелът е благородна душа и той не ходи на лов за мухи“, което означава, че той не преследва жалки цели или не се унижава да си отмъщава на злобните хорица, които са го предизвикали. Но нека ви цитирам едно разширение, направено преди много години от моя благороден брат, Германик Цезар:
Не забравяйте това и няма да имаме недоразумения, а ще си останем свързани с взаимна обич, която тъй често сме изявявали един към друг. Сбогом.
(Стиховете в превод означават: „Орелът не ходи на лов за мухи, но ако някоя нахална муха се вмъкне в августейшото му гърло, намира гибелта си.“)
Екзекуцията на Апий Силан беше предлогът за бунта; и за да покажа, че не изпитвам никаква враждебност към семейството му, аз уредих най-големият му син, Марк Силан, праправнук на Август и роден в годината на Августовата смърт, да стане консул след четири години; тъй също обещах на най-малкия син на Апий, Луций Силан, който бе пристигнал заедно с баща си от Испания, за да живее с нас в двореца, да сгодя дъщеря си Октавия за него веднага щом тя порасне дотолкова, че да може да разбере годежната церемония.
Глава 16
Британия лежи на север, но климатът, макар и много влажен, далеч не е тъй студен, както би могло да се очаква; ако се дренира добре, страната би могла да стане извънредно плодородна. Местното население — дребни, тъмнокоси хора, е било пропъдено по времето, когато се създавал Рим, от едно нашествие на келтите откъм югоизток. Някои все още се държат самостоятелно в малки поселища в непристъпните планини или мочурища; останалите са станали васали и се размесили кръвно със своите победители. Употребявам думата „келти“ в най-общия й смисъл, за да включа в нея многобройните племена, които са се появили в Европа през последните векове, пътувайки към запад от някаква далечна област, намираща се на север от Индийските планини. Според някои познавачи били са пропъдени от тази част не от любов към странстванията и не поради натиск от по-мощни племена по границите си, а от някаква бавно настъпваща природна катастрофа, обхващаща огромни пространства — постепенно засушаване на неизбродими площи от плодородна земя, която дотогава ги изхранвала. Сред тези келти, ако изобщо думата би могла да има някакъв истински смисъл, аз трябва да изброя не само по-голяма част от населението на Франция — там аквитанците са от иберийски произход — и много от племената в Германия и Балканите, но дори и ахейските гърци, които са се установили за известно време в долината на Горни Дунав, преди да настъпят на юг към Гърция. Да, гърците са сравнително новодомци в Гърция. Те са изтикали местните пелазги, които са взели културата си от Крит, а донесли със себе си и нови богове, главният от които е бил Аполон. Това се е случило малко преди избухването на Троянската война; дорийските гърци идват още по- късно — осемдесет години след Троянската война. Други келти от същата раса нахлули във Франция и Италия пак около същото време и латинският език води началото си от тяхната реч. Пак тогава е станало първото келтско нашествие над Британия. Тези келти, чийто език е близък до най-древния латински, са се наричали гойдели — стройна, русокоса, едра, самохвална, избухлива, но благородна раса, надарена със сръчност във всички изкуства, включително и във финото тъкане, в артистичното обработване на металите, в музиката и поезията; те все още съществуват в Северна Британия, в същия стадий на цивилизация, увековечена за гърците, които тъй много й се променили, със стиховете на Омир.
Четири-петстотин години по-късно други келтски племена се появяват в Северна Европа, а именно онези племена, които ние наричаме галати. Те са нахлули в Македония след смъртта на Александър и се прехвърлили в Мала Азия, в ония области, които от тях днес носят името Галатия. Те също тъй навлезли в Северна Италия, където сразили етруските, и достигнали чак до Рим, сразили ни при реката Алия и изгорили нашия град. Същите тези племена завзели по-голяма част от Франция, макар предшествениците им да успели да се задържат в централната й част, в северозапада и на югоизток. Тези галати са също надарен народ; макар и не тъй сръчни като по-ранните келти в разните изкуства, те са по-единни по дух и по-добри бойци. Средни са на ръст, с кестенява или черна коса, закръглени брадички и прави носове. По времето на поражението при Алия някои племена от този клон нахлули в Британия откъм Кент, югоизточната част на острова, и принудили гойделите да се разпръснат ветрилообразно пред тях, тъй че сега ги намираме, освен като крепостни, само в Северна Британия и в съседния остров Ирландия. Галатите, които влезли в Британия, станали известни като брити или изрисувани хора, защото налагали по лицата и телата си кастовите отличителни знаци със синя боя, и те са дали името си на целия остров. Но след още двеста години се появила трета келтска раса, която се придвижила нагоре по Рейн откъм Централна Европа. Това са били хората, които наричаме белги, същите, които сега са се установили покрай бреговете на Ламанш, известни като най-добрите бойци във Франция. Те са смесена раса, близка до галатите, но с примес от германска кръв; имат светли коси, големи бради и орлови носове. Нахлули в Британия откъм Кент и се установили в цялата южна част на острова с изключение на югозападния му край, който все още се държал от бритите и техните крепостни, гойделите. Тези белги поддържали здрава връзка със събратята си отвъд Ламанш (един от царете им управлявал и от двете страни на протока), търгували с тях непрестанно и дори им изпращали въоръжена помощ по време на войните им с Юлий Цезар; както пък в югозападната част бритите търгували и изпращали помощ на своите събратя, галатите от река Лоара.
Толкова за расите в Британия; а сега следва историята за допира им с римската мощ. Първото нападение над Британия е било извършено преди сто и осем години от Юлий Цезар. Той открил, че многобройни брити се бият в редовете на неприятелите му, белгите от Лоара, и решил, че е време островът да се научи да уважава мощта на Рим. Осъзнавал, че не ще може да умиротвори Франция, докато Британия съществува като убежище за по-упоритите от неговите врагове и служи за изходна точка в новите им опити да възстановят независимостта на своята страна. Освен това искало му се, по политически причини, да спечели някаква забележителна военна победа, за да се изравни с победите на своя колега Помпей. Победите му в Испания и Франция били в отговор на Помпеевите завоевания в Сирия и Палестина, а един поход в отдалечената Британия можел да се противопостави на Помпеевите славни нашествия сред отдалечените нации в Кавказ. И най-сетне, нужни му били пари. Търговците от Лоара и търговците от Ламанша, както личало, печелели добре от Британия, а Юлий искал да спечели пазара за себе си, като първо изиска тежки данъци от островитяните. Знаел, че в Британия има злато, защото златни късове оттам се продавали свободно във Франция. (Впрочем това са били интересни монети: оригиналният модел представлявал златен статер на Филип Македонски, монета, която се промъкнала в Британия от Дунав и Рейн, но изображението на нея с течение на времето така се изтрило, че от двата коня в колесницата останал само един, а водачът на колесницата и самата колесница се слели в едно цяло; от увенчаната глава на Аполон личал само венецът.) Всъщност Британия не е много богата на злато и макар калаените мини в югозапада на времето да са били от значение — там са търгували картагенците — и все още да се експлоатират, главните доставки на калай за Рим идват от калаените острови край бреговете на Галиция. В Британия се намира малко сребро, както и мед и олово, а на югоизточния бряг има големи железолеярни, тъй също и сладководни бисери от добро качество, макар да са твърде дребни и да не могат да се сравняват с ориенталския вид. Кехлибар няма, като изключим парчетата, изхвърлени от морето — носят го вълните
