изключително събиране на владетели, бе от неофициален, да не кажа дори подмолен източник. Сохем от Итурия бил болен, но изпратил своя пръв министър да го представлява. Другите царе се подчинили на повикването на цар Ирод. Онези, чийто път трябваше да ги преведе през Антиохия (а именно всички гореспоменати освен цар Ирод Полион и цар Сохем) и които при едно посещение в Галилея би трябвало да се отклонят, за да ми изкажат уважението си като на твой представител, предпочели да минат по обиколен път, пътувайки инкогнито и в по-голяма част от времето през нощта. Само благодарение зоркостта на някои мои шпиони в Сирийската пустиня, източно от Халкида, научих, че вече са тръгнали.
Сам аз незабавно поех към Тибериада с най-голяма бързина, придружаван от двете си дъщери и от най-главните си щабни офицери, надявайки се да ги изненадам, като се появя на срещата нечакан. Цар Ирод Агрипа обаче е бил уведомен за приближаването ми. Посрещна ме вън от град Тибериада с царската си колесница, за да ме приветствува. Срещнахме се на едно място, на около миля от града. Не беше сам — придружаваха го петимата му царствени гости, последният от които, царят на Понт, току-що бе пристигнал. Цар Ирод не изглеждаше ни най-малко смутен, а слезе от колата и се забърза да ме поздрави по най- сърдечния възможен начин. Възкликна, че бил много щастлив, загдето накрая съм съумял все пак да дойда, след като не съм бил отговорил и на двете му покани, и отбеляза, че това било наистина изключително събитие — седмина източни царе да се срещнат на седмия камък от делението на милята. Щял да нареди камъкът да се замени с каменна колона в памет на случая и на него да се издялат имената и титлите ни със златни букви. Принуден бях да отговоря учтиво и да се направя, че уж му вярвам за двете писмени покани, и дори се заклех веднага щом се върна, да накажа оня враг, който ми е спрял писмата — неполучените, — по най-жестоката буква от закона. Другите царе и те бяха слезли и помежду ни започна размяна на любезности. Царят на Комагена, когото познавам още от Рим, подхвърли, че вероятно някой мой служител нарочно е задържал поканата на цар Ирод, имайки пред вид състоянието ми. Запитах го какво иска да каже, а той отвърна, че раната от скорошната кончина на жена ми била твърде прясна, за да приемам покани за нечия годишнина от сватба, едно, общо взето, приятно събитие. Жена ми, отвърнах, е мъртва вече от четири години. А той възкликна, въздишайки: „Толкова отдавна? Сякаш беше вчера, когато я видях. Много мила жена.“ Тогава запитах царя на Понт направо в очите защо не е спрял в Антиохия да ме поздрави. Той отговори без следа от смущение, че очаквал да ме види на пиршеството и бил поел по източния път, следвайки съвета на някакъв гадател.
Невъзможно беше да наруша самообладанието на ни един от шестимата, затова тръгнахме заедно към Тибериада, преминавайки през приветствуващата тълпа. Сватбеното пиршество, най-разкошното, на което съм присъствувал, започна след няколко часа. Междувременно изпратих един от щабните офицери при всеки цар поотделно, да му каже поверително, че ако желае да запази приятелството си с Рим, препоръчва му се да се завърне в собствената си страна веднага щом учтивостта към нашия домакин му позволи, а междувременно да не участвува в никакви тайни разговори с царските си съседи. Накратко, пиршеството завърши в късен час, а гостите се извиниха и потеглиха на следващия ден: никакви разговори не се състояха. Последен си тръгнах аз; разделихме се с Ирод с обичайната учтивост. Обаче като се завърнах в Антиохия, намерих едно неподписано писмо. Съдържанието му бе следното:
Предполагам, че ми го е изпратил цар Ирод Агрипа.
Моите почитания към най-добродетелната и красива господарка Валерия Месалина, твоята съпруга.
Колкото вниквах в писмото, толкова повече се разтревожвах.
Изглежда, Ирод, възползувайки се от заетостта ми с Британия и от струпването на толкова много войски там — а можеше да потрябват и подкрепления, — подготвяше общ бунт в Изтока, прелюдия към който бе укрепяването на Ерусалим. Обезпокоих се много, но единственото, което можех да сторя, бе да се моля за бърза победа в Британия и да уведомя Ирод, че Марс следи внимателно близкоизточните въпроси. Писах му веднага, като му съобщих прекалено обнадеждващи новини за британската експедиция — защото по време на писмото ми Авъл не бе успял да срещне някакво голямо струпване на вражески войски, които възприемаха същата тактика, каквато предците им бяха използували срещу Юлий, когато настъпвал през Кент, — и му заявих съвсем невярно, че понеже експедицията е замислена като наказателна, очаквам войските ми да се върнат през Ламанша след няколко месеца.
Това бе първата лъжа, която изобщо казвах на Ирод, и тъй като я изложих само на хартия, без неудобството да му я съобщавам устно, успях да го накарам да я повярва. Писах:
…Би ли могъл да ми разкажеш нещо по-определено. Разбойнико, за оня предречен източен властелин, комуто е съдено след смъртта си да стане най-великият бог, познат на този земен свят? Непрестанно се сблъсквам с подмятания за него. Като например оня ден в съда. Един евреин бе обвинен, че създавал размирици в града. Размахал юмрук към един жрец на Марс и възкликнал: „Когато властелинът се разкрие, това ще и краят на хора като тебе. Храмовете ви ще бъдат сринати със земята, а ти ще загинеш под разрушенията, куче такова! Това време наближава.“ Подложен на разпит, той отрече да е казвал каквото да било от този род и тъй като доказателствата бяха противоречиви, осъдих го само на изгнание — ако би могло да се нарече изгнание да изпратиш един евреин обратно в Юдея. Всъщност Калигула вярваше, че сам той е този предречен властелин и в някои отношения предсказанието, така както съм го чувал, наистина сочеше към него. Баба ми Ливия също беше подмамена от нещо, което астрологът Трасил бе казал за годината на нейната смърт, съвпадаща със смъртта на предсказания властелин, да повярва, че тя е тази личност. Не бе обърнала внимание, че предсказанието е за бог, а не за богиня, нито че той ще се изяви първо в Ерусалим — Калигула е бил там като дете, — макар по-късно да властвува в Рим. Има ли нещо писано за него в еврейските свети писания? Разбрах, че твоят учен роднина Филон е специалист по тези въпроси. Преди няколко дни разговарях за това с Месалина и тя ме запита дали някой не е наследил тази странна мания от моята сега обожествена баба Ливия Августа и от лудия ми племенник Калигула. Казах й: „Кълна се, че аз поне не съм, въпреки божествеността, която Ирод Агрипа непрестанно ми пожелава.“ Но какво да кажем за теб самия, стари ми Разбойнико? А може би ти си всъщност този човек? Не, като размислям, не си и ти, въпреки връзката ти с Ерусалим. Предреченият властелин е човек много свят. Освен туй Трасил беше съвсем категоричен за годината на смъртта му, петнадесетата година от управлението на Тиберий, годината, в която Ливия трябваше да умре — и в която наистина умря. Доколкото знам, Трасил ни веднъж не е правил грешка с датите. Тъй че и ти загуби своята възможност. Но, от друга страна, ако Трасил е бил прав, защо още не сме чули нищо за този мъртъв цар? Калигула знаеше една част от предсказанието, което гласи, че този цар ще умре изоставен от приятелите си и че след това те ще пият от кръвта му. Колкото и да е странно, в неговия случай това се осъществи: Бубон, един от убийците, както си спомняш, се бе заклел да го убие и за отмъщение да пие от кръвта му и действително натопи пръсти в раната, която сам му бе отворил, а сетне ги облиза. Луд човек. Но Калигула умря с девет години по-късно от предсказаните. Ще ти бъда много благодарен, ако ми кажеш каквото знаеш за това. Но може би две или три предсказания са се смесили в едно? Или пък Калигула е бил заблуден за подробностите? Той знаеше за предсказанието от отровителката Мартина, която бе замесена в убийството на брат ми в Антиохия. Чувам обаче, че отдавна се говори за това в Египет като нещо изречено от оракула на Юпитер-Амон.
Писах така, защото вече знаех, че Ирод наистина се мисли за предсказания властелин. За това ми разказаха Иродиада и Антипа, които бях посетил в мястото на изгнаничеството им, докато бях във Франция. Не можех да им разреша да се върнат в Юдея, макар вече да знаех, че всъщност не са заговорничели срещу Калигула, но им позволих да напуснат Лион и им дадох едно доста голямо имение в Кадикс, Испания, където климатът прилича повече на оня, към който бяха привикнали. Те ми показаха едно разголващо писмо от дъщерята на Иродиада, Саломе, омъжена сега за своя първи братовчед, сина на Ирод Полион.
С всеки ден Ирод Агрипа става все по-набожен. Разправя на старите си приятели, че се преструвал на правоверен евреин само от политически причини и че все още тайно боготворял римските божества. Но сега знам, че това не е вярно. Той е изключително съвестен в съблюдаване на закона. Синът на алабарха, Тиберий Александър, който се отрече от еврейската вяра — за голям срам и мъка на чудесното си семейство, — ми каза, че когато бил в Ерусалим преди няколко дни, дръпнал Ирод настрана и му прошепнал: „Чувам, имал си някакъв изключителен готвач арабин, който знаел как да пълни и пече прасе-сукалче за
