Фалън проследи баща си с поглед и се облегна на стената. По някое време прозвучаха силни викове и тя разбра, че Съветът на великите е определил баща й за наследник на Едуард.
Видя го отново късно вечерта, малко преди да си легне.
— Едуард ще бъде погребан утре сутринта в Уестминстър — съобщи той. — А следобед… ще ме провъзгласят за крал.
Нито очите му, нито пък гласът издаваха дали се радва или не.
— Радваш ли се, че ме избраха?
— Според мен няма по-подходящ човек от вас. Ако вие се радвате, ще се радвам заедно с вас. Ако ли не, надявам се поне, че ще мога да ви крепя и помагам.
— Никога не съм искал да заема трона. Но изборът на Съветът на великите, които олицетворяват закона и властта на Англия, падна върху мен. Ще се опитам да бъда добър и справедлив монарх. Утре ще се молим за душата на Едуард, каквато бе и неговата воля. А сега отивай да спиш, миличко.
Той я целуна по челото и излезе.
Фалън не можа да заспи дълго време. Последните думи на Едуард просто не й излизаха от ума. Какво ли означаваше сънят му? А страховитото предсказание? Щеше ли то да се изпълни?
На следващата сутрин в новата църква се състоя заупокойната литургия и Фалън седна до леля си. А на тържествена церемония същия следобед обявиха баща й за крал. На въпроса на архиепископа дали приема Харалд за свой крал, насъбраното множество единогласно изрева „Да живее!“. След това баща й положи клетва пред поданиците си. Той им обеща мир, справедливост и милосърдие. След миропомазването му връчиха знаците на върховната кралска власт: пръстен с печат, меч, корона и скиптър.
Фалън успя да поговори с баща си насаме едва на тържествената вечеря.
— Най-сетне! Сега вие сте крал на Англия — възкликна тя.
Усмивката му обаче й подсказа, че нещо го потиска.
— Какво има? Болен ли сте? — попита тя разтревожена.
— Не, не — въздъхна Харалд и поклати глава. — Само че… днес в църквата мислех през цялото време за обещанието, което дадох на Уилям.
— Моля ви, татко! Та нали се застъпихте за Уилям! Не сте виновен вие, че Съветът на великите не прие кандидатурата му.
— Това е така, но Уилям едва ли се интересува от нашите закони, ако изобщо се има представа от тях.
— Той ви принуди със сила да му дадете това обещание — продължи Фалън с горчивина в гласа. — Но вие въпреки всичко удържахте на думата си.
— И аз постоянно това си казвам, детето ми. Да, спазих обещанието си, независимо дали Уилям ще ми повярва или не. Но… предчувствам, че съвсем скоро голяма опасност ще надвисне над нас. Сега аз нося короната, значи, трябва да я защитавам!
Думите му я изплашиха и тя наведе глава, за да не проличи страхът й. Окажеха ли се верни последните слова на Едуард, щеше да се наложи баща й да се бори за короната и дори за живота си.
— Бог да ни пази — изрече тя и се прекръсти.
— Да ни пази бог — тихо повтори Харалд след нея.
Въпреки падналия през нощта сняг, Уилям и Аларик отидоха на лов в околностите на Руан. Вестоносецът ги откри и падна на колене пред Уилям.
— Крал Едуард е мъртъв. Още в деня на погребението граф Харалд е коронясан за нов крал на Англия.
— Какво?
Невярващ на ушите си дукът запокити лъка си встрани, лицето му се изкриви от гняв, метна се на коня и се понесе лудешки към двореца.
Смъртта на Едуард не беше неочаквана. Седмици преди това научиха, че е тежко болен. Уилям бе твърдо убеден, че ще го поканят в Англия, когато смъртта на краля наближи и затова вестта за коронясването на Харалд го настигна като гръм от ясно небе.
Дукът не криеше от никого, че трябва да стане английски крал. В този миг обаче мечтата му се спука като сапунен мехур. Нещо повече, наранена бе гордостта му, а тя бе огромна.
— Та, значи, са провъзгласили Харалд за крал, така ли? — обърна се Аларик към куриера, за да научи повече подробности.
— Да, в новата църква, която наричат Уестминстър — потвърди вестоносецът. — Няколко часа след като са положили стария крал в гробницата. Архиепископът на Йорк го е коронясал лично.
— А съветът на великите?
— Взели са това решение още преди Едуард да оповести последната си воля. Но все пак последните думи на краля са облекчили избора им.
— Това отговаря ли на истината?
— Научих го от екипажа на един английски кораб, графе.
Аларик само кимна и пъхна монета в ръката на младия мъж. После се отправи по най-късия път към двореца.
В голямата зала вече бяха Уилям и Фиц-Осбърн.
— Тъкмо казвах на дука, че е безсмислено да пазим вестта в тайна, тъй като бездруго целият град вече я е научил. Времето не чака и дукът трябва да действа по най-бързия начин.
Аларик кимна към Фиц-Осбърн в знак на съгласие.
— Едуард ми обеща трона — изкрещя Уилям. — А сега, като капак на всичко, и Харалд наруши клетвата си.
— Харалд бе ваш пленник, когато… — възрази Аларик.
— Той бе мой гост!
— Не, Уилям, беше пленник, когато се закле да ви подкрепя. За разлика от Нормандия страната му не е негова лична собственост. Та той изобщо не е имал правомощията да обещае, че ще ви възкачи на трона. Дори и един Едуард нямаше тези правомощия.
— Англия трябва да ми принадлежи! — избухна Уилям. — На мое място какво бихте сторили, Аларик? Щяхте ли да защитавате самозванеца? Та да стана за смях на цяла Европа?
— Уилям, от осемнадесет години сме близки съратници. През цялото това време винаги съм бил искрен и почтен с вас и никога не съм ви лъгал.
Уилям го изгледа мрачно. Кокалчетата на юмрука му бяха побелели и всеки момент щеше да избухне.
— Незабавно ще уведомя Харалд, че съм възмутен.
— Както желаете. Само че какво ще постигнете с това? Харалд е коронясан официално и смятам, че ще се бори за властта си.
— Вие познавате англичаните и проклетите им закони, Аларик. Дори благодарение на Едуард сте английски земевладелец. Според вас, какво да предприема оттук нататък?
Аларик погледна замислено през прозореца и поклати тъжно глава.
— Харалд не е глупак, фактически той управлява Англия в последните десет години. Народът иска англичанин на трона, а Харалд е такъв. Той обича мира, но ще се бие, ако го предизвикат. Съветът на великите е избрал него и поданиците му също го одобряват.
Аларик се поколеба за миг и отправи поглед към Уилям. Опасяваше се, че дукът не е склонен на отстъпки.
— Ако наистина искате да притежавате Англия, трябва да си я вземете със сила. Но ще се лее много кръв!
Уилям сякаш очакваше този отговор, тъй като кимна мрачно.
— Погрижете се за среща с най-важните ми съюзници… братята ми, графовете на Йо, Мортен и Авранш. Фиц-Осбърн също ме посъветва да действам, така че започваме. Харалд иска война, добре, ще я има тази война. Знам, че сте на моя страна. Знам също, че ще съберете войска и ще я предвождате. Щом като участта ни е да бъдем завоеватели, нека го сторим заедно. Още сега ще изпратя официален протест до
