— Не…
— Фалън!
В този миг последва нов пристъп на болките, тя задиша на пресекулки, стисна го здраво и ноктите й се забиха в ръката му.
— Омъжете се за мен!
— Не… ще ида в манастир… не искам мъже…
— Фалън! Той е бащата на детето ти — каза Едит остро. — И това дете ще се появи всеки миг на бял свят.
Отец Дамиън започна церемонията и Аларик заповтаря след него словата на брачния обет. След това и Фалън повтори дословно обещанията, които свещеникът изискваше от нея: да го обича, да го почита и слуша. Подписа брачния документ с напълно замаяна глава. Едит изтласка Аларик и свещеника от стаята тъкмо навреме, защото Фалън започна да се напъва с всичка сила. Внезапно сякаш от много далеч до слуха й долетя пронизителният, яростен рев на новороденото — то поздравяваше непознатия, студен свят, в който се бе озовало.
— Моето бебе — изхълца Фалън. — Момче ли е, мамо? Всичко наред ли му е?
— Да, Фалън, момче е. Здраво, силно момченце с черна коса.
Когато най-сетне взе детето в прегръдките си, Фалън заплака, а след това се засмя щастлива.
— А сега ще занеса на Аларик сина му. През това време Магали ще те изкъпе, а после ще поспиш, милото ми — рече Едит.
Тя целуна дъщеря си, взе детето от ръцете й и пое към вратата.
— Мамо! Сънувах ли или наистина сме…
— Венчани сте, Фалън — засмя се щастливо майка й. — Синът ти е законният наследник на баща си, а ти си вече графиня д’Анлу.
Двадесет и осма глава
Фалън се събуди от рева на бебето, което лежеше голо върху леглото си. До него бе седнал Аларик и го наблюдаваше с топли очи и младежка усмивка на лицето.
— Май малкият разбойник е гладен — позасмя се той.
Той го уви предпазливо в меки кърпи и го положи в ръцете на Фалън. Тя разголи с майчина гордост гърдите си и нежно целуна малкото същество по главичката.
— Харесва ли ви вашият син? — попита тя шепнешком.
— Той е най-хубавият подарък, който съм получавал някога.
Необичайно развълнуван, Аларик загледа майката на детето си — никога досега не бе изглеждала по- красива. Косата й се разстилаше на черни вълни по възглавницата, сините очи бяха добри и кристално ясни като лятното небе над общия им дом.
— И аз имам нещо за вас — продума той смирено. — Подаръкът за следващата сутрин.
Това бе старинният датски обичай да се дарява невестата след първата брачна нощ.
— Признавам, че първата си съвместна нощ преживяхме далеч преди сватбата — усмихна се той широко.
— Ние наистина ли сме мъж и жена?
— Това е извън всякакво съмнение.
— И защо се оженихте за мен? Заради нашия син ли?
— Да, но не само заради него. Заради нашето бъдеще… за мечтания мир между нас. Кажете, нима е лошо да си женен за заклетия си враг?
Тя поклати сериозно глава и той се разсмя.
— Вчера бяхте на съвсем друго мнение. Дори ме заплашихте, че ще постъпите в манастир. Да, така беше.
— Наистина ли?
— Нима не си спомняте?
— О, съвсем смътно…
— Мразите ли ме все още тъй силно?
— Не, Аларик, не ви мразя.
— А сега да се върнем на подаръка. В началото се чудех дали да бъде някой скъпоценен накит или пък пълна подмяна на гардероба с нови и скъпи дрехи. Внезапно обаче ми хрумна нещо по-добро. Както знаете, Уилям ми подари парче земя. Реших да го припиша на вас. Сега то е ваше и никой не може да ви го отнеме, тъй като собствеността върху този имот е пряко следствие на кралската воля. Това е земя, на която са живели заедно Едит и Харалд. Може би изпитвате чувството, че ви подарявам нещо, което и бездруго ви принадлежи, но сега всичко е официално узаконено. Надявам се искрено, че подаръкът ви допада.
В очите й заискриха радостни сълзи. В този миг така й се искаше да го прегърне и да му каже, че го обича, но тя сподави любовните слова, защото той бе този, който първи трябваше да признае любовта си. Аларик взе на ръце сина си, който спеше вече доволен и сит и го положи предпазливо в люлката до леглото. Целуна я нежно по устните.
— Как ще го кръстим?
— Предполагам, че бихте искали да му дадете името на баща си. Мисля обаче, че е по-добре това да не става.
— Съгласна съм с вас. Не искам един ден някой от родствениците на Уилям да му стори зло, само защото носи името на дядо си.
— Уилям не храни лоши чувства към вас.
— … Робърт, какво ще кажете за Робърт? — прекъсна го тя. — Така се е казвал бащата на майка ми, а докато е още малък, може да му викаме Робин…
— Робърт?… Робин? Съгласен съм.
Тя обви врата му с ръце и го целуна. Устните им се отлепиха трудно едни от други, когато на вратата се почука.
— Исках само да видя бебето — поясни отец Дамиън, влизайки вътре заедно с Едит. — Както чувам, момче е — усмихна се той.
— Аларик, долу имат нужда от вас — обади се Едит.
Отец Дамиън благослови детето и го положи обратно в люлката.
— Какъв хубав син — обърна се той към Фалън. — Той обединява в себе си могъществото на Нормандия и мъдростта на англо-саксите. Той е първопроходецът на едно по-добро бъдеще, Фалън и ще дари тази страна с милосърдие и справедливост.
— Зеленото дърво, което отново ще зарасне от само себе си — промълви тя. — Ще ни донесе ли това дете жадувания мир, отче?
Свещеникът не отговори веднага.
— След насилията на войната мирът не идва веднага, милейди. Мирът е нещо, което настъпва бавно и незабележимо. Ще изминат много години преди Англия отново да намери своя мир. Но началото вече е сложено. Не забравяйте, сблъскват се два съвсем различни свята. Нужно е време… Мирът се сключва първо между двама души, мъж и жена. Те се докосват и всеки от тях закопнява да разбере душата на другия.
Когато остана сама, Фалън погледна замислено към детето. От братята си нямаше никаква вест, скандинавските крале и принцове само чакаха да се открие възможност за война. А Едгар Ателинг щеше да възмъжее един ден и да събере около себе си привърженици. Предстоят нови войни, помисли си тя тъжно. И докато Англия кървеше, щеше да кърви и нейното сърце.
Фалън бе още твърде слаба и не можа да присъства на кръщенето на Робин. Матилда и Уилям настояха да бъдат кръстници на детето и на церемонията ги заместваха Хамлин и Джейн.
Докато кърмеше бебето, от залата долетя весел смях. Всички се бяха събрали, за да отпразнуват кръщението на Робин и същевременно да изпратят отец Дамиън, който на следващия ден щеше да пътува за Нормандия. Тя вече осъзнаваше, че не може да повлияе върху съдбините на Англия, но пък бе твърдо решена страданията и насилието да заобиколят отдалеч Хейзълфорд.
