— Познавате ли родителите?
— Тц. Никога не съм ги виждал.
— Бяхте ли тук през 82-а?
— Не. А оня преди мен е мъртъв. (Човекът се изкикоти.) И ние умираме сегиз-тогиз.
— Гробницата изглежда поддържана.
— Не съм казвал, че никой не идва. Казах, че не ги познавам. Разбирам ги тия неща. Знам за колко време се износват камъните и колко дълго живеят цветята, дори ако са изкуствени. Знам как се завъждат бурените и тръните и всичката тая проклетия. Та мога да кажа, че често идват да се грижат за тая гробница. Ама аз не съм видял кьорав човек.
Карим отново се наведе и разгледа малката рамка.
— Имам чувството, че са откраднали снимката на детето.
— А? Май да.
— Спомняте ли си лицето му? Лицето на детето?
— Не.
Карим се изправи и свали ръкавиците си.
— През деня ще дойде научен екип да вземе отпечатъци. Така че отменете днешната церемония. Кажете, че ще има изкопни работи или е протекла вода, каквото и да е. Не искам никого тук днес, разбрахме ли се? Най-малко журналисти.
Старецът кимна с глава.
9
Преди да отиде в управлението и да състави рапорта си, Карим мина през училището и попита директорката:
— Учило ли е тук момче на име Юд Итеро през осемдесетте години?
— Имате ли вече някаква следа, инспекторе?
— Моля ви, отговорете на въпроса ми.
— Ами… Трябва да погледна в архивите.
— Да вървим тогава. Веднага.
Директорката отново въведе Карим в малкия кабинет с декоративните растения.
— През осемдесетте, казвате? — попита тя, като прокара пръст по регистрите, подредени зад стъклото.
— 82-а, 81-а и тъй нататък — отвърна Карим.
Внезапно забеляза, че жената се колебае.
— Какво има?
— Странно. Не бях забелязала тази сутрин…
— Какво?
— Регистрите… От 81 и 82… Изчезнали са.
Карим се приближи до шкафа и сам разгледа кафявите томове, подредени вертикално. Върху всеки том бе изписана година. 1979, 1980… Следващите два наистина липсваха.
— Какво точно има в тези регистри? — попита той, докато прелистваше един.
— Списък на учениците. Бележки на преподавателите. Това са всъщност дневниците на класовете.
Карим разтвори регистъра за 1980 г. и разгледа списъците на учениците.
— Ако детето е било на осем години през 1980-а, в кой клас щеше да е?
— Втори. Или дори трети.
Карим прочете съответните списъци. В тях нямаше Юд Итеро. Попита:
— Има ли други документи в училището за класовете от 81-а и 82-а?
Директорката размисли.
— Ще трябва да видя горе. Например регистрите на стола. Или докладите за медицинските прегледи. Всичко е подредено на тавана. Елате с мен. Там никой не стъпва.
Двамата бързо изкачиха покритите с линолеум стълби. Жената изглеждаше силно възбудена от случая. Тръгнаха по тесен коридор и стигнаха до желязна врата, пред която директорката поразено спря.
— Това… това е невероятно. И тази врата е била отваряна…
Карим огледа ключалката. Насилена, но пак крайно внимателно. Влезе вътре. Просторно таванско помещение без прозорец, само с малка капандура с решетки. Върху метални конструкции бяха натрупани множество папки. Миришеше на суха и прашна хартия.
— Къде са папките за 81-а и 82-а? — попита Карим.
Без да отговори, директорката се отправи към една купчина и започна да рови в нея. Трябваха й само няколко минути, за да каже:
— И те са изчезнали.
Карим усети, че го полазват тръпки. Училището. Гробището. Годините 1981 и 1982. Името на момченцето — Юд Итеро. Тези елементи бяха свързани в едно цяло.
— Тук ли бяхте през 1981-а?
Жената кокетно изрече:
— Хубава работа, инспекторе. Тогава бях още студентка.
— Нищо особено ли не е случило в училището по онова време? Нещо сериозно, за което да сте чували?
— Не. Какво имате предвид?
— Някой ученик да е умрял.
— Не. Не съм чувала за подобно нещо. Но бих могла да се осведомя.
— От кого?
— В областната академия. Аз…
— Ще можете ли да узнаете дали момченце на име Юд Итеро е учило тук през тези две години?
— Ами… няма проблем, инспекторе. Ще…
— Побързайте. Ще мина след малко.
Карим заслиза по стълбите, но спря на средата и се обърна.
— Само едно нещо за полицейската ви култура. Днес ченгетата не са „инспектори“, а „лейтенанти“. Като в Америка.
Директорката широко отвори очи и се загледа след изчезващата сянка.
От всички ченгета в управлението Карим най-малко мразеше шефа Крозие. Не защото му беше началник, а защото прекрасно си познаваше работата и понякога проявяваше истинска интуиция на копой.
Роден в Лот, бивш военен, петдесет и четири годишният Анри Крозие работеше във френската полиция от двайсетина години. Имаше нос като картоф, а косата му изглеждаше сресана с гребло. Излъчваше строгост и твърдост, но понякога проявяваше объркващо добродушие. Крозие беше самотник. Нямаше жена, нито деца и да си го представиш в семейно обкръжение си беше чиста фантастика. По тази самотност си приличаха с Карим. Но само по нея. Иначе шефът притежаваше всички черти на ограничено и дори тъповато френско ченге. Нещо като хрътка, която би искала да се преобрази в немска овчарка.
Карим почука и влезе в кабинета му.
— Какво става? — попита Крозие, седнал зад бюрото си.
— Обир и оскверняване. И двете много дискретни и внимателни. И много странни.
Крозие изръмжа:
— Какво са откраднали?
— В училището няколко регистъра от архивите. На гробището не знам. Трябва да се направи внимателен оглед вътре в гробницата, където…
— Мислиш, че двата случая са свързани?
— Как да не си го помислиш? Два обира през един и същ уикенд в Сарзак. Съвпадението може да съсипе всяка статистика.
