изсмяха.
Арабинът заговори високо и твърдо:
— Добре, момчета. Аз съм ченге. Дошъл съм да ви задам няколко въпроса.
Скинарите тръгнаха към Карим. Ченге или не, той бе преди всичко арабин. А колко струваше кожата на един арабин в склад, натъпкан с умопобъркани? И дори в очите на Крозие и на другите полицаи? Младият лейтенант потръпна. За част от секундата почувства как земята се изплъзва изпод краката му. Изпита усещането, че целият град, цялата страна, може би целият свят е срещу него.
Извади оръжието си го насочи към тавана. Скинарите замръзнаха на място.
— Повтарям: ченге съм и искам да играя по правилата.
Бавно положи оръжието си върху някакъв ръждясал варел. Бръснатите глави го наблюдаваха.
— Оставям желязото тук. Никой няма да се докосва до него, докато говорим.
Автоматичният пистолет на Карим беше глок 21 — от новите свръхлеки модели. С петнайсет куршума в пълнителя плюс един в цевта и с фосфоресциращ визьор. Знаеше, че отрепките пред него не са виждали такъв.
— Кой е шефът?
Мълчание. Карим направи стъпка напред и повтори:
— Шефът, за Бога. Да не губим време.
Най-високият проговори с дрезгавия акцент на областта.
— К’во иска тоя боклук?
— Забрави, че си ме нарекъл така, момче. Ще поговорим само за малко.
Скинарят се приближаваше, клатейки глава. Беше по-висок и по-плещест от Карим. Арабинът не помръдна. Хвърли поглед вдясно — другите се примъкваха към оръжието му.
— Ей, задник, какво…
Карим изстреля юмрука си като снаряд. Носът на скинаря се разплеска. Той се сгъна на две, Карим се завъртя и го изрита право в гърлото. Бандитът се отлепи от пода и се просна на два метра встрани, превит от болка.
Един от скинарите се спусна към оръжието и натисна спусъка. Нищо. Опита се да го зареди, но пълнителят бе празен. Карим измъкна беретата изпод мишницата си. Хвана я здраво с две ръце, насочи я към бръснатите глави и изкрещя:
— Наистина ли помислихте, че ще оставя заредено оръжие на гниди като вас? Обърнете се! Ръцете на стената, тъпанари! И вие, женските! Изпразнете джобовете! Един непредпазлив жест и ви отнасям коленете!
После попита вече по-тихо:
— С какво се друсате?
Човекът плюеше кръв.
— Амфетамин… лепило…
— Какво лепило?
— Ди… Дисопластин…
— Къде е?
— В кошчето за боклук до хладилника…
— Само да мръднеш и си мъртъв!
Карим тръгна назад, насочил оръжието си едновременно към ранения скинар и неподвижните силуети до стената. С лявата си ръка изсипа кошчето — хиляди хапчета се разпиляха по пода, както и няколко туби лепило. Вдигна тубите, отвори ги и прекоси стаята. Очерта с лепилото лъкатушна линия точно зад гърбовете на скинарите, като не пропускаше да ги изрита в краката, в кръста, и да прати на безопасно разстояние ножовете им.
— Обърнете се. Вземете тубите. Помпайте. И се целете в линията.
Лепилото избликна от тубите. При третото стискане ръцете бяха окончателно залепнали една в друга.
Карим се доближи да първия си нападател. Седна с кръстосани крака в поза „лотос“ и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Попита:
— Къде бяхте снощи?
— Не… не сме ние.
Карим наостри уши. Беше унизил скинарите, за да им даде урок, и сега поставяше въпросите си съвсем формално. Бе сигурен, че тия тъпанари нямат нищо общо с оскверняването на гробището. Само че този скинар като че ли вече знаеше какво се бе случило.
— За какво говориш?
Бръснатата глава се облегна на лакът.
— Гробището… Не сме ние.
— Откъде знаеш за гробището?
— Ние… минахме оттам.
На Карим му хрумна нещо. Крозие имаше свидетел. Някой му бе съобщил тази сутрин, че скинарите са бродели около гробището. И комисарят го беше изпратил при тях, без да му каже и дума. Щеше да си разчисти сметките с него по-късно.
— Разказвай.
— Мотаехме се натам…
— В колко часа?
— Не знам. Може би към два…
— Защо?
— Ами… Бяхме тръгнали ей така… Минахме покрай гробището… Вратата беше отворена… Видяхме сенки… Някакви типове излизаха от гробницата…
— Колко бяха?
— Двама, мисля.
— Можеш ли да ги опишеш?
Раненият се изсмя.
— Човече, бяхме толкова друсани…
— Можеш ли да ги опишеш?
— Не! Беше тъмно…
Карим размисли. Явно ставаше дума за професионалисти.
— И после?
— Хвана ни шубето… и се ометохме…
— Само това ли? Нищо друго ли не забелязахте?
— Нищо… В два сутринта…
Карим си представи пустия път с един-единствен фенер и бандата бръснати глави, надрусани до козирката и ревящи нацистки химни. Повтори:
— Помисли още.
— Малко по-късно… мисля, че видяхме източна кола, лада или нещо подобно… движеше се в обратна посока… Идеше от гробището…
— Какъв цвят?
— Бяла…
— Нещо особено?
— Беше кална…
— Видя ли номера?
— Я па тоя. Да не сме ченгета…
Карим го изрита в корема. Онзи се сгърчи и изстена. Лейтенантът се изправи и изтупа джинсите си. Чуваше как другите стенат зад гърба му. По ръцете им вече сигурно имаше изгаряния от трета или четвърта степен. Карим заключи:
— Ще отидеш в управлението в Сарзак. Днес. За да подпишеш показанията си. Кажи им, че аз те пращам. Така ще бъдат по-любезни.
