Пурпурните реки

само с книгите си. Бил е съвестен библиотекар и не се е отвличал от задълженията си, освен за да напише дипломната си работа. Какво са искали да изтръгнат от подобен аскет?

Пиер Ниманс се обърна към Жоано:

— Ела с мен. Искам да ми разкажеш какво си свършил.

Двамата се отделиха на една от пътеките между рафтовете. В дъното един полицай с каскет четеше книга. При тази гледка комисарят едва се въздържа да не прихне. Лейтенантът отвори бележника си.

— Разпитах няколко от пансионерите и двамата колеги на Кайоа от библиотеката. Не са обичали много Реми, но са го уважавали.

— В какво са го упреквали?

— В нищо конкретно. Струва ми се, че нещо в него ги е притеснявало. Бил е потаен, затворен. Дори не се е опитвал да общува с другите. В известен смисъл това е било свързано с работата му. (Жоано хвърли наоколо почти уплашен поглед.) Я си представете… в тази библиотека, по цял ден дума да не обелваш…

— Разбра ли нещо за баща му?

— Знаехте ли, че и той е бил библиотекар? Да, разбрах. Същият тип човек. Мълчалив, непроницаем. Тази атмосфера на изповедалня сигурно им се е отразила.

Ниманс се облегна на книгите.

— Казаха ли ти, че е загинал в планината?

— Разбира се. Но нищо подозрително. Старецът е бил затрупан от лавина и…

— Знам. Според теб възможно ли е някой да е искал да отмъсти за нещо на бащата и на сина?

— Господин комисар, жертвата е вадела книги от склада, попълвала е фишове и е посочвала на студентите къде да седнат. За какво отмъщение може да става дума? На някой студент, на когото не са дали исканата книга?

— Добре. Алпинизмът?

Жоано отново разлисти бележника си.

— Кайоа е бил и алпинист, и изключителен турист. Миналата събота, според хората, които са го видели да потегля, по-скоро е тръгнал на екскурзия пеш. Не е носил екипировка за катерене.

— Излизал ли е в планината с някой друг?

— Никога. Дори жена му не го е придружавала. Кайоа е бил неконтактен. Почти аутист.

Ниманс каза:

— Ходих отново до реката. Открих следи от клинове в скалата. Мисля, че убиецът е използвал специална техника, за да издигне тялото.

Лицето на Жоано помръкна:

— По дяволите. И аз се качвах, но…

— Убиецът е закачил макари в нишата, после се е спуснал от другата страна като противотежест на жертвата.

— По дяволите.

В изражението на Жоано се четеше смесица от обида и възхищение. Ниманс се усмихна.

— Заслугата не е моя, а на една свидетелка — Фани Ферера. Истинска професионалистка. Поработи още в тази насока. Състави списък на утвърдените алпинисти и на всички, които имат достъп до средства за катерене.

— Но това са хиляди!

— Нека колегите ти помогнат. И Барн. Нищо не се знае. Може и да изскочи нещо. Искам да се занимаеш и с очите.

— С очите?

— Нали чу съдебния лекар? Убиецът е отстранил очите крайно внимателно. Нямам представа какво означава това. Може би някакъв фетишизъм. Може би желание за пречистване. Възможно е очите да напомнят на убиеца за сцена, видяна от жертвата. Или пък за някакъв обсебващ го поглед. Не знам. Не обичам тези психологически изгъзици. Но искам да преровиш града и да събереш цялата възможна информация, която може да има връзка с очите.

— Като например?

— Като например имало ли е в университета или в града някакви произшествия, свързани с този орган. Порови и сред полицейските протоколи от последните години. Прегледай и криминалната хроника в местните вестници. Сбивания, в които някой е бил наранен. Или, знам ли — изтезания на животни. Търси. Провери и дали в областта няма случаи на слепота, на очни заболявания…

— Наистина ли мислите, че ще мога да открия…

— Нищо не мисля. Действай.

В края на пътеката полицаят все така се взираше в книгата. Накрая я остави и изчезна. Ниманс тихо продължи:

— Искам също да знам как точно е прекарвал времето си Кайоа през последните седмици. С кого се е срещал, с кого е разговарял. Искам списък на телефонните му разговори — личните и служебните. Списък на писмата, които е получавал. Всичко. Може би Кайоа е познавал убиеца си. Може дори да е имал среща с него там горе.

— А от жена му нищо ли не научихте?

Ниманс не отговори. Жоано подзе:

— Не знам дали трябва да ви кажа… С това осакатено тяло… и този откачен убиец, който броди някъде наоколо…

— Но?

— Но, мамка му, имам чувството, че с вас научавам много неща.

Ниманс разлистваше една взета от лавицата книга: „Топография и релеф на областта Изер“. Хвърли книгата в ръцете на лейтенанта и заключи:

— Моли се да научим много неща и за убиеца.

13

Свит профил на жертвата. Мускулите сгърчени под кожата и твърди като въжета. Черни и виолетови рани върху бледа и на места синкава кожа.

Ниманс се бе върнал в аудиторията, в която работеше, и разглеждаше полароидни снимки на трупа на Реми Кайоа.

Лицето във фас. Открехнати клепачи над черните дупки на очите.

Ниманс мислеше за страданията на мъжа. За ужасяващото насилие, което се бе развихрило в този спокоен град. Без да си го признава, полицаят се боеше от най-лошото. Може би от още едно убийство. Или от ненаказано престъпление, което времето и страхът ще изличат от паметта на хората.

Ръцете на жертвата. Снимани отгоре, после отдолу. Красиви фини ръце с анонилти пръсти. Няма и помен от набраздяване. Следи от завързване по китките. Тъмни.

Ниманс се облегна на стената. Скръсти ръце зад тила си и се сети за собствените си сентенции: „Всеки елемент от разследването е нещо като огледало. И убиецът се крие там, където огледалото не отразява нищо.“ Не можеше да се отърве от мисълта, че Кайоа не е бил избран случайно. Смъртта му бе свързана с миналото му. С лице, което е познавал. Или с тайна, която е узнал.

Каква?

От детството си насам Кайоа е прекарвал живота си в университетската библиотека. И всяка събота и неделя е изчезвал в самотните въздушни пространства над долината. Какво е сторил или открил, за да заслужи екзекуцията си?

Ниманс реши да проведе кратко разследване върху миналото на жертвата. Започна с една подробност,