— Извинете ме. Иронията е моят начин да се разтоварвам.
Тя потупа мястото до себе си на пейката, както би направила, за да накара малко дете да седне до нея. Ниманс се подчини.
— Бих искал да ви благодаря — каза той. — Без вас на оня лед…
— Изпълних ролята си на гид.
— Вярно. Не само ми спасихте живота, но и ме заведохте точно където исках…
Фани попита:
— Докъде стигнахте? Искам да кажа в разследването. Защо е всичкото това… извратено насилие?
Ниманс направи неуспешен опит да се усмихне.
— Доникъде. Знам само това, което усещам.
— Тоест?
— Усещам, че имаме работа със сериен убиец. Но не в обикновения смисъл на думата. Убийствата не съответстват на някаква фикс идея. Те имат ясен, дълбок и рационален мотив.
— Какъв?
— Не знам. Все още.
Фани запали цигара и внезапно попита:
— От колко време сте в полицията?
— От двайсетина години.
— Защо избрахте тази професия? За да ловите лошите?
Ниманс се усмихна.
— Знаете ли, тази цел бързо се изпарява. А и справедливостта никога не ме е привличала.
— Тогава какво? Жаждата за печалба? Сигурността на занаята?
Ниманс се учуди.
— Странни идеи имате. Не, мисля, че избрах тази професия заради усещанията.
— Усещанията? Като тези, които изпитахме?
— Примерно.
— Ясно — каза иронично Фани. — Човек на силните усещания. Който всеки ден рискува живота си, за да му придаде стойност.
— А защо не?
Фани вече не се усмихваше. Тя сякаш отгатваше, че под прикритието на общите приказки Ниманс й разкриваше част от себе си.
— Защо не, наистина…
Полицаят сведе очи към ръцете на младата жена. Нямаше годежен пръстен. Само белези от рани. Сякаш алпинистката се беше омъжила за стихиите, за природата, за силните усещания.
— Никой не може да разбере полицая — поде той сериозно. — Още по-малко да го съди. Ние живеем в груб, нелогичен, затворен свят. Опасен свят с добре очертани граници. Ако сте отвън, не можете да го разберете. Ако сте вътре, губите обективност. Такъв е светът на ченгетата. Запечатан. Ограден с бодлива тел. Неразбираем. Такава е природата му. Но едно е сигурно — ние не приемаме уроци от бюрократите, които не биха рискували дори да си заклещят пръстите във вратата на автомобила си.
Младата жена попита:
— Сега какво ще правите?
— Ще продължим да търсим. И ще чакаме.
— Какво? — попита тя отново агресивно. — Следващата жертва?
Ниманс стана от пейката.
— Засега чакам тялото да слезе от планината. Убиецът ни бе определил среща. Беше оставил в първия труп знак, който ме заведе в ледника. Смятам, че е оставил знак и във втория труп, който ще ни заведе до третия… И тъй нататък. Нещо като игра, в която ние трябва всеки път да губим.
Фани на своя ред се изправи и взе якето си, което съхнеше на края на пейката.
— Ще трябва да ми дадете интервю.
— За какво говорите?
— Аз съм главният редактор на университетския вестник „Темпо“.
Ниманс усети как нервите му се напрягат.
— Не ми казвайте, че…
— Не бойте се, изобщо не ми пука за вестника. А и без да ви тревожа, както вървят нещата, скоро всички национални медии ще бъдат тук.
— Къде живеете? — внезапно попита комисарят.
— В университета.
— Къде точно?
— На тавана на централното здание. Имам апартамент до стаите на пансионерите.
— Където живее семейство Кайоа?
— Точно там.
— Какво мислите за Софи Кайоа?
На лицето на Фани се изписа възхищение.
— Тя е странно момиче. Мълчаливо. И страхотно хубаво. Двамата бяха затворени като миди. Как да ви кажа… Сякаш имаха обща тайна.
Ниманс кимна.
— И аз така мисля. Може би мотивът за убийствата е в тази тайна. Ако няма да ви преча, ще мина да ви видя тази вечер.
— Още ли ме сваляте?
Комисарят потвърди:
— Повече от всякога. И първо на вашето вестниче ще дам информация, когато се сдобия с такава.
— Казах ви, че не ми пука за вестника. И съм напълно неподкупна.
— До довечера — подхвърли той през рамо.
27
Час по-късно тялото на втората жертва още не беше освободено от леда.
Ниманс беше бесен. Току-що бе изслушал лаконичните показания на майката на Филип Сертис — възрастна жена със силен местен акцент. Предишната вечер синът й излязъл както обикновено към девет часа с наскоро купената си на старо лада. Филип работел като нощен санитар в университетската болница в Гернон и смяната му започвала в десет часа. Жената се разтревожила на другата сутрин, когато открила колата в гаража, а Филип го нямало в стаята му. Това означавало, че се е прибрал и после отново е тръгнал нанякъде. Когато се свързала с болницата, майката с изненада разбрала, че Филип бил предупредил, че ще отсъства. Значи бил отишъл другаде, после се върнал и отново излязъл без колата. Жената била в паника. Какво означаваше това? Къде е момчето й? Синът й нямал приятелка, никога не излизал и всяка вечер си спял „у дома“.
Комисарят изслуша всичко това без особен ентусиазъм. И все пак, ако именно Сертис бе затворен в ледовете, уточненията на майката позволяваха да се определи евентуалният час на престъплението. Убиецът бе нападнал младежа в края на нощта, бе го убил, навярно осакатил, после пренесъл в ледника Валерн. Но всичко това бе само хипотеза.
Комисарят придружи жената до кабинета, за да снемат показанията й, след което се завърна в малката аудитория на университета.
Тук се преоблече и подреди върху масата различните документи, с които разполагаше. Започна да сравнява данните за Реми Кайоа и Филип Сертис, като се опитваше да установи връзка между двете евентуални жертви.
Имаше твърде малко общи елементи. Двамата мъже бяха на около двайсет и пет години. И двамата високи, с правилни и някак измъчени черти на лицето, и двамата късо подстригани. И двамата нямаха бащи — бащата на Филип Сертис бе починал преди две години от рак на черния дроб. Реми Кайоа бе загубил и майка си — тя починала, когато той бил на осем години. Последна обща точка — и двамата
